— Абе ти, човече, първо ела, почети дома ни, пък сетне отваряй дума за молбата — раздруса ръката му стопанинът и го отведе нагоре.
Добри Желязков се здрависа и размени по някоя дума с всички от семейството, после пак отвори приказка за молбата. И я предаде тъй, както всъщност тя му бе подсказана от Анастасия. За негова радост Бяно веднага прие и начаса проводи Найден да покани даскал Чинтулов да мине, отивайки към училището, да вземе Бяно Абаджи като представител на общината със себе си.
— Аз пък отначало помислих — каза домакинът, след като Найден излезе, — че си дошъл да ми говориш нещо по вчерашното безобразие.
— От гласа ти разбирам, че нямаше да ти е приятно…
— Вярно си отгатнал, Добри. Зная, че от вчера до днес не се е случило нищо ново. И, значи, щяха да бъдат предъвкваници на знайни работи. Пък робът има по-важна работа от тази да предъвква едно и също — да оцелее, да опазва народността и вярата си, да напредва в наука и мъдрост.
Не се съдържаше нищо необикновено в реченото, пък без сам да разбира защо, Добри Желязков се почувствува гузен и притеснен. И за да запълни неудобството на минутата, приведе се и заразглежда топовете изтъкана аба.
— Ти все още си ненадминат при ткалото, Бяно — похвали го. — Залагам главата си, такава равна аба в нито една сливенска къща не може да се намери.
Бяно не се опита да скромничи, само кимна към сина си:
— Тоя ще ме посрами — каза. — Виж тези топове там. Не отстъпват по нищо на моите, пък дорде аз изкарам два, Боян вече е накатал три… — Стопанинът се засмя и разпери ръие. — Ех, Добре, Добре, годинките си казват своето. И не е толкоз в ръцете, те още държат — очите, очите поотслабнаха, не са като едно време.
Една внезапна мисъл блесна в съзнанието на Добри Желязков и той, решителен и податлив на хрумванията си, какъвто беше, веднага я изрече:
— Защо не дойдеш при мене във фабриката, Бяно?
— Като какъв ме каниш? — засмя се насреща му Бяно Абаджи. Той имаше ръбато силдаровско лице, но засмееше ли се, усмивката го смекчаваше, та ако не се превръщаше в красиво, то поне ставаше привлекателно и излъчваше някаква подкупваща благост. — Сигур не ме викаш само да се кича с фес и на феса — чилинче със стан и ножици. Да ме пазариш за хаврикаджия — не ми се вярва, за това се иска по-млада гърбина. Устабашия си ти. Или може да си намислил да напъдиш твоя хаврика-мюдюр46 Мустафа Кяни бей и да ме изтипосаш мене?
Добри Желязков преглътна шумно — подмятането на приятеля му го бе засегнало на кървящо място. Защото Добри наистина минаваше за притежател на фабриката за сукно, ферманът на султана висеше на стената в къщата му, но иначе отношенията му с властта по повод на същата тази фабрика бяха твърде неизяснени. Безумна честолюбив, но и пословично непрактичен, той винаги бе виждал само голямата цел — построяването и „завъртането“ на първата фабрика, — в нея бе вложил знания, опит, спестявания, труд, всичко, ала не се бе постарал да постави на ясна основа взаимоотношенията си с властта (тъй или иначе за фабриката Високата порта бе дала два милиона гроша, докато приносът на „собственика“ Добри не превишаваше осемдесет хиляди), по тежест на думата беше господ за нея, пък иначе само се водеше първомайстор, макар и с тройна или четворна плата, ала без дял в печалбите й. Уреждането на тези „подробности“ той все още отлагаше от днес за утре и от тази година за догодина, но те тъй и си оставаха недоизяснени.
— Ти ще бъдеш вторият човек след мене — каза в отговор Добри Желязков, като премълча, че поне на дума той самият беше вторият човек след Мустафа Кяни бей. — И не ми трябват нито ръцете, нито гърбината ти, макар че ти напразно скромничиш — бас слагам, че все още малцина от младите могат да ти се опрат по яка гърбина или здрави мишци. Искам само да седиш там, където се навиват топовете сукно, и да следиш е ли то равно и гладко, както подобава на нашия „достойнопаметний град“ Сливен.
Той намекваше за писаното преди седем години от Константин Фотинов в неговото „Землеописание“:
„Достойнопаметний стана този град ради рукоделницата сукнена (сиреч чохена), която постави… вечнопамятний и остроумний господин Добри Желязков, безсмертно уби ест имя его и вечнолюбивих всех болгарех!“
Бяно го разбра — „Всеобщото землеописание“ стоеше и на неговата лавица, — ала не сподели лесния му ентусиазъм. И усмивката му полека-лека се стопи под черните му подстригани мустаци.
— Отначало помислих, че се глумиш с мене — претегли той думите си в отговор, — пък сега виждам, че си приказвал на сериозно.
46
Мюдюр(ин) — управител (тур.); в случая става дума за турския управител на фабриката, който наистина нямал намеса в производствените въпроси, те са били от компетентността на Добри Желязков, но поне номинално е имал в ръце общото управление като официален представител на Високата порта.