Бяно спокойно издържа погледа му и отговори отчетливо:
— Не те мразя, Али ефенди. Може да се мрази само равен, пък аз не те смятам равен на себе си.
Презрението, събрано в тези думи, шибна като камшик кадията. И без да каже дума за сбогом на своите, той скочи в талигата и се развика като луд на коларя:
— Тръгвай, тръгвай и не ме зяпай, дявол да те вземе!…
Керванът се размърда, но все пак не така бързо, че Али ефенди да не чуе насмешливите слова, с които го изпрати този проклет пияница и прахосник Халис:
— И не бързай да се върнеш, братовчеде. Честна дума, в Сливен никой няма да умре от жал по тебе.
Колелата на каруците и подкованите копита на конете издрънчаха надолу по калдъръма на улицата.
8.
Какви бяха тези битки, споменати с преднамерено зловещи краски от Хюсеин бей, които толкова уплашиха безжалостния иначе кадия?
… Макар да даде две свидни жертви, в Караисенските лозя четата показа, че много зло чака онзи, който в нея вижда каква да е въоръжена рая, а не добре обучена, маневрена и здраво дисциплинирана войска. Нападна ги потеря от няколко стотици башибозук396, към която се присъединиха и петдесетина конни заптиета от Свищов. Юрушите следваха на вълни един подир други, но по съвет на Ванката Христович войводите разделиха момчетата на десятки и като ги прехвърлиха ту тук, ту там, но винаги на най-горещите места, пресрещаха всяко нападение с достатъчно хора. И то такива хора, които бяха приучени да стрелят еднакво добре и в неподвижни, и в подвижни цели, а когато пушките се изпразваха — да отвръщат на удара и с удар „на нож“. Битката продължи чак до смрачаване. А когато гърмежите заглъхнаха, на потерята потрябваха половината каруци на Караисен, за да извозят жертвите си.397 С тях отнесоха и вестта за нечутата сила на Хаджи-Димитровите юнаци, която разтрепери цяла Турция.
Под прикритието на юлската нощ войводите изведоха четата и с безшумен марш се отправиха на юг. На развиделяване оставиха вдясно от себе си село Батак, а по-късно зърнаха една малка кория, която сякаш бе поставена там нарочно за тях — намираше се тя на малко възвишение посред ожънати ниви, та хем осигуряваше добро прикритие за юнаците, хем позволяваше врагът да се види и следи още отдалече…
Отидоха до корията четниците и след двете денонощия на безсъние, сражения и походи не легнаха, а се сгромолясаха на земята и заспаха като мъртви. Не мигна само един — Стефан Караджа; през цялото време той наглеждаше другарите си и обхождаше горичката, избираше позиции, наблюдаваше околността.
Поспаха два-три часа момчетата, но после една нещастна случайност ги издаде — на някакъв селянин бе скимнало да пусне воловете си в Карапановата кория, та като зърна на сутрешното слънце да проблясват пушките, хукна през глава назад и издаде четата на потерята. А тя, потерята, вече яла попарата при Караисен, беше умножена и подсилена, броеше се вече на хиляди398, към нея скоро се присъедини и редовната войска на Яха ага от Русчук и на бинбашията Али бей от Търново. Огледаха турците местността от височината на отсрещната Добрева могила и заповядаха: „Юруш!“ Караджата обаче вече бе вдигнал на крак своите, разделил ги бе отново на групи и ги окуражаваше със следните думи:
— Не бойте се! Стреляйте на месо и се дръжте яката! Като ги смачкаме сега, после за едно денонощие ще хванем Балкана…
Нападнаха ги отвсякъде — по трийсет души срещу един! Но на безразборната стрелба на нападателите те отвръщаха с точен огън, който поразяваше турците и ги разколебаваше. Не, не, прибързваме, разколебаването още го нямаше. И причината за това беше един храбър юзбашия от русчуклиите, който дръзко приближаваше до петдесетина крачки от обкръжените и нехаен към куршумите — ще речеш, сам аллах го пазеше от тях!, — даваше кураж и на останалите, та те налитаха с вълче настървение. Видя се: не сваляха ли юзбашията, нямаше да прегънат и стръвта на пешаците. „Тогава Караджата — ще запише по-късно Христо Македонски — взе пушката на едно от момчетата, повика при себе си Спиро Георгиев, Христо Пенев и Паню Панев и по съветите на Спиро решиха да теглят (т.е. стрелят) и четиримата две педи пред коня на юзбашията, за да може да го убият. Щом четиримата гръмнаха, юзбашият веднага падна като сноп, а конят му подскокна като прободен, разрипа се и се гаврътна презглава на десетина метра далеч от господаря си… Юзбашията остана на слънце до вечерта…“
Пет или шест юруша устроиха турците срещу корията, но всичките се провалиха, а равното място в подножието се застла със синьо-червените униформи на аскера. Защото докато огънят на нападателите брулеше листата на дърветата, българските войници стреляха от укритията си само на месо… И загубили юзбашията си, виждащи пред себе си страшния синьо-червен килим, вече не само башибозуците, но и аскерът се разколеба.
396
Христо Македонски, участник в четата, на чиито Записки. С., ОФ, 1973, често ще се позоваваме, изчислява потерята на „около хиляда души башибозуци (черкези, турци, татари), размесена с редовна войска.“.
397
Хр. Македонски определя, че в Караисенските лозя „турците трябва да са изгубили 40–50 души мъртви“. Но според в. „Народност“, бр. 35 от 16. VІІ. 1868, „мюсюлманите са страшно разбити. До 200 души черкези и до 80 заптиета, селяни и редовна войска паднали мъртви…“.
398
Хр. Македонски я определя на 2000 души, а Бачо Киро Петров (Материали и документи. Под редакцията на Ал. Бурмов и Ст. Стойков, С., 1937) на 3000.