Усетил обезверяването на своите, бинбашията Али бей се качи отново на Добрева могила и вече по-грижливо огледа околността. И скоро видя решението: там, където юрушите на слепешката не помагаха, трябваше да се приложи военна наука и опит, а в случая те подсказваха само едно — да се достигне до кръстците наблизо до корията, при тях да се изкопаят окопи и после с точна стрелба да се унищожат проклетите гяури… Решението беше умно и за да вдъхне смелост на своите, бинбашията реши сам да го осъществи. Взе няколко низами и скрито, с припълзяване, достигнаха до кръстците и извадиха кирките и лопатите.
Може би щяха да успеят, ако в същото време и Хаджи Димитър от другата страна не наблюдаваше с бинокъла си движението на боя. Той забеляза примъкването на турците към кръстците и оцени опасността, която щеше да настъпи, ако те успееха да се окопаят. Кимна на Найден Силдаров, който се случи до него:
— Видиш ли ги тия там? Трябва да ги унищожим, иначе…
Найден, преминал през подготовката на легията, поклати глава:
— Със стрелба оттука няма да успеем, войводо. След първия куршум, който ще вдигне праха около тях, ще се укрият зад кръстците. И тогаз може да хабим барут и олово до утре, без даже да одраскаме някого.
— Излиза, че трябва да ги ударим гърди в гърди — реши смръщено Хаджията. — И да теглим огъня на кръстците. Събери десетина момчета, ама искам да са доброволци — нека да знаят какво ги очаква. Аз сам ще ги водя.
— Ти? — попита Найден. А тази късичка дума всъщност означаваше: „Ти си главнокомандуващ, не е редно да се излагаш на такава опасност!“
— Аз! И нека да не разсъждаваме повече за това. Там копаят!
Като разбраха, че сам войводата ще ги води, всеки пожела да участвува в битката „на нож“. По заповед на Хаджията хвърлиха един залп от тридесетина пушки нататък, после десетте избраници се втурнаха към кръстците. Още докато тичаха, Найден Силдаров простреля един от низамите, Христо Дряновски (същият Христо Дряновски, който лани бе в четата на Панайот Хитов) тичешком съсече втори… Неколцина от турците побягнаха, други дадоха отпор, започна се битка гърди срещу гърди. За да вдъхне смелост на останалите, бинбашията се изправи в цял ръст, командите му зяплющаха насам и нататък. Срещу него — също прав и с открити гърди — тръгна един от българите. Али бей Търновлията се досети, че туй ще да е някой от главатарите на четата — личеше то по осанката му, по по-особената униформа от сиво брашовско сукно, по гордо развяното перо на калпака. И по оръжието: другите бяха си пушки и калъчи, а този само със сабя в ръка. Вървеше насреща му Хаджията, гледаше го със страшните си и остри очи и сочеше насреща му с върха на сабята си. Тънка усмивка сви устните на Али бей — какво върши една сабя срещу добре прицелен куршум? Каза си това и без да сваля очи от българския войвода, изтегли барабанлията си револвер и запъна ударника. И в този момент пред погледа му стана нещо нечувано — самата сабя на Хаджи Димитър блъвна огън… и това беше последното, което бинбашията видя в този живот…399 Станали свидетели на гибелта на своя бинбашия, останалите трима-четирима живи низами побягнаха презглава надалеч от Карапановата кория. Ала след като подпалиха кръстците, също и българските юнаци разбраха, че са дали скъпа жертва — един куршум бе пронизал гърдите на храбрия и беззаветно предан на революцията Христо Дряновски. Беше още жив, когато го пренесоха на ръце обратно зад дърветата на корията. Но като виждаше безнадеждното си положение и същевременно не желаеше да падне пленник на турците, там той глътна отнапред подготвената отрова…400 Едва когато окончателно отблъснаха падателите, щяха да разберат, че заедно с Дряновски са загинали и още четирима четници. И пак тогава се разбра, че през цялото време, когато е търчал като лъв по позицията и с ласкава дума и личен пример е утешавал уморените и е повдигал духа на отпадналите, Караджата е бил с непревързана рана от куршум на хълбока…
Когато се стъмни, турците се разшаваха, пушилката от крачките им се проточи към селото — явно не смееха да прекарат нощта в близост до страшните комити. Двамата войводи се възползуваха от отдалечаването им и под закрилата на нощта отново поведоха своите юнаци на юг.
399
В своята обстойна и изключително интересна статия „Строшена ли е сабята на Хаджи Димитър?“ (в. От. фронт, 13. ХІ. 1981.) инж. Тодор Козловски, вещ познавач на огнестрелните оръжия, спря вниманието на обществеността върху един любопитен експонат от Музея на възраждането — Варна: сабя с вграден при дръжката 6-камерен револвер, приспособен за револверни патрони марка „Льофошьо“. С богати исторически сведения, илюстрации от стари гравюри и компетентен анализ на оръжието инж. Козловски доказа, че то е белгийско производство в малка серия, че е била лично оръжие на Хаджи Димитър и че намирането й във Варна не е изненада (сабята на Хаджи Димитър е била предадена като трофей на Мидхат паша, който след окончателния разгром на четата е бил във Варна и там е показал това рядко комбинирано оръжие на английския консул в града Далиел — и следователно имало е възможност тя да остане в града). Когато през лятото на 1982 г. авторът се запозна лично с тази светиня — сабята-револвер на Хаджи Димитър, — тя вече се съхраняваше в сейфа на Варненския археологичски музей.
400
Христо П. Генович (Дряновски), родом от Дряново, е една от очарователните личности на нашите националноосвободителни борби, която все остава някак си настрана от вниманието на нашите историци и писатели. Започнал буквално от нищо, Дряновски, благодарение на ума и енергията си, бързо се замогва, като натрупва крупно състояние. Предано любещ отечеството си, той се включва в революционното движение, разпродава дюкяните и стоката си и предава цялата грамадна сума от тях за въоръжаване на четите, сам се включва в четата на П. Хитов, после е с Левски в Белградската легия и накрая намира смъртта си в четата на Х. Димитър и Стефан Караджа.