Тази именно беше паметната битка и победа при Карапановата кория, след която всеки турчин усещаше как поробената земя се тресе под нозете му…401
9.
Йосиф и коларят Вълю уж само щяха да помогнат на чорбаджи Евтими да слезе до каруцата, а всъщност почти го влачеха надолу — така немощен беше той от болестта, повалила го на одъра вече няколко месеца. Настаниха го на прясно окосеното сено в сандъка и въпреки горещината на юлския ден, метнаха едно чердже отгоре му.
— Ти ли хленчиш, тате? — попита Йосиф; в гласа му трудно можеше да се открие нещо повече от най-обикновен интерес.
— А, аз! — отговори му изпод черджето Евтим чорбаджи. — Не се е родил още онзи, който ще ме види или чуе да хленча…
Беше вярно: дори и с единия крак оттатък, дори и в началото на едно бягство, Евтим Димитров продължаваше да си е познатият силен и волеви чорбаджия. Йосиф се огледа през рамо — онзи, който плачеше, беше измекяринът Вълю.
— Какво си се разциврил бе! — смъмри го. — Три аршина мъжага си, пък си проточил сълзи и сополи!…
— Лошо предчувствие имам, господарю — подсмръкна Вълю. — Млада жена оставям и…
— И какво „и“?
— Не знам. Ама нещо в мене ми казва, че няма да я видя повече.
— Глупости! — отряза го Йосиф с повече сигурност, отколкото всъщност притежаваше. — Не отиваме на север, където са хайдуците, а на юг. И на туй отгоре от конака ще ни пратят въоръжени заптиета за охрана. Хайде, иди се сбогувай с твоята… твоята…
— Невяна.
— … с твоята Невяна, че подир малко тръгваме. — Йосиф се изкиска нечисто. — Младоженци сте, зная, ама й кажи някак да изтрае една неделя без мъж…
Той огледа каруцата. Всичко му се видя на мястото си. И кесиите с алтъни, мушнати на различни места под сеното, като че наистина не личаха много. Поразмисли малко, пък се изплю в краката си — оставаше му най-трудната част на сбогуването. Не без усилие надяна на лицето си маска на хладно високомерие, изплю се без нужда повторно и се качи по стълбите към горния кат на къщата. Похлопа на малката соба и като чу утвърдителен отговор, бутна вратата. Таша, която редеше някакви дрехи в долапа отсреща, се извърна към него.
— Защо не си готова? — каза й той. — Подир малко тръгваме…
— Мислех, че по този въпрос отдавна сме наясно. Или имаш намерение да почнем разправиите съвсем отначало?
— Не мога да те поведа със стражари, ала… ала как ще ти се види, ако взема детето със себе си? Баща съм му и всеки ще ми даде право да се погрижа за сигурността му…
Таша не повиши тон, когато рече:
— Ако само посегнеш да го направиш, Иринка ще остане без баща. Онзи пищов е още у мене и, кълна ти се, умея да си служа с него.
— Добре, добре — побърза да се съгласи мъжът. — Нека не се връщаме на тази работа. Няма ли поне да се сбогуваш със свекъра си?
— Сбогувахме се още сутринта, когато го обличах. И си казахме, щото имахме да си казваме. — Тя вдигна иронично тънките си вежди. — А ти да не забравиш тефтерите си… лихварските…
— Тефтерите ми ще ме чакат тук, няма защо да ги разнасям. — Йосиф очевидно не разбираше от ирония. — Чувам, стражарите дойдоха. Подир малко ще потегляме.
— На добър ви час — каза тя, без да помръдне крак от пода.
Той извади едно вързопче от джоба на сюртука си и полека го остави на раклата до вратата.
— Не го отказвай! — Умолителността, която прозвуча в гласа му, беше вече истинска, неподправена. — Иринка е и моя дъщеря, нали? За нея го оставям… За нея и за сина, който…
— Добре — кимна Таша. И като се обръщаше към долапа, прибави: — Нека да е на добър час на бегълците, които бягат от своите при чужди…
И това беше цялата раздяла помежду им.
— Държи ли още на своето? — попита баща му, когато беше отново при каруцата.
— Държи.
— Ангелска външност, пък челичен нрав — продума замислено Евтим. — От нея и от тебе не зная кой е по̀ мъж…
Йосиф огледа заптиетата. Харесаха му — бабаитският им изглед внушаваше доверие. Той се качи и някак си се смести до баща си. Беше неудобно и за двамата, но той не рачи да седне отпред, на дъската до Вълю — нему, един Йосиф Евтимов, не подобаваше да седи коляно до коляно с някакъв си измекярин.
— Да тръгваме! — каза и коларят плесна с дизгините.
Една млада жена размаха кърпичка подире им. Не беше Таша. И тя — Невяна — беше единственият им изпращач.
401
Битката при Карапановата кория, която (освен в някои подробности) предадохме с документална точност, е представлявала истински гръм за своето време. Тя е внесла уплаха сред турците включително и в самия Цариград, а за българите е била извор на патриотична гордост и обект за подражание. Тя е обезсмъртена и в една литография на Х. Дембицки, която може да се срещне запазена и до днес наред със старите икони по различни краища на родината ни.