— Сигурен ли си? — попита Хаджи Димитър. — Где ги гъжвалиите?
— Хелбете, че ще е сигурен — отговори Караджата вместо запитания. — Този е Христо Македонски, кукушлията, брате. Зад себе си има десет години хайдушки живот, две легии и стотина-двеста турски потери и засади. Такъв човек няма да припознае…
Христо Македонски, висок и дълголик мъж на тридесет и три години, със засукани мустаци и остри маслиненочерни очи, сякаш се засрами от този поток от похвали, та прекъсна войводата:
— Отсреща са, в горичката. Ще ги видите и без бинокъл. — И добави полугласно: — Да им пикая аз на пусията, дето от един ден път ще я откриеш…
Излязоха при „авангардата“ и веднага се съгласиха с опитния хайдутин и хайдушки войвода — фесовете на потераджиите се аленееха между дърветата. И наистина бяха потераджии, при това не от неопитните — пишман стражи като сутрешните нямаше да си подготвят таквиз прилични закрития срещу куршумите.
И пак се повтори онова, което вече многократно бе изпитано. Войводите разделиха четата на две и най-напред с безшумно пълзене из стърнищата, а сетне с яростен напад в няколко минути разгромиха онези, които ги дебнеха. Голи пети лъснаха в бяг по всички посоки, неколцина бабаити обаче останаха да лежат там, в горичката; по-късно щеше да се разбере, че между тях си намерил гибелта и Чотоолу, чаушинът на близкото село Вишо̀вград405.
— Ей таквиз потераджии харесвам аз — рече някой хлевоусто. — Ще си отидат, ама първом ще ни направят прилични укрития, да не си трепем ние нежните кунки…
Всички наоколо се разсмяха. Тази необичайна веселост подир толкова много мъки и премеждия силно впечатли Караджата.
— Кой го издума това? — попита. — Чии са тези „нежни кунки“?
Отговори му Тодор, малкият брат на Хаджията, касиерин на четата:
— Такваз уста е само една тук, войводо. На наш сливналия, Стефан Токтанджиев. Да не мислиш, че случайно са му лепнали прякор Хитрия?
— Аферим, адаш! — Войводата стисна „нежната кунка“ на Хитрия. — Ти харесваш такива потераджии, пък аз харесвам такива войници като тебе: да не се предават на трудностите и всявга да запазват бодрост и веселост на духа си.
— Ба, занапред аз чакам даже по-благовъзпитани чалмалии. Само да стигнем нашия Балкан, ще видите как сме си ги приучили ние. Те не само укрития ще ни оставят по пътя, ами и в тях ще ни чакат тлъсти пилафи, а на огньовете ще къкрят курбани.
Смехът избухна повторно, но и мнозина примляскаха лакомо.
— Сакън, земляк, да не се попариш! — каза му касиеринът Тодор. — Щом курбанът ще е на огъня, не бързай да сърбаш, а духай лъжицата…
— Аз курбан, братче, изобщо не обичам. На̀, сложи ми го сега тука отпреде, ще го ритна с крак. Ама те, нашите агалари, ме знаят какъв съм глезен и махнаджия, та нарочно за мене ще изпържат цяла тава тиганици…
Не се знае колко щеше да продължи този шеговит разговор, ако не се чу предупредително подсвирване, последвано от вече толкова познатата дума:
— Потеря!…
Шегите и закачките се смръзнаха на гърлата. Запотените длани отново сграбиха пушките. Телата, само допреди минута отпуснати в крайно изтощение, пак се стегнаха като пред скок.
Прикривайки се между дърветата, изтичаха, приведени, до края на горичката. И грижата — същинска слана посред лято — легна върху тях, притисна ги под тежестта си.
— Боже! — прошепна някой; усети се как устните му, внезапно пресъхнали, едва се помръдваха.
— Море от аскер! — изпъшка друг. — Трябва да са четири хиляди, че и повече…
Беше вярно. Полегатата височина към запад аленееше от фесове. И вече не разпасан башибозук, а само редовна войска. Хаджи Димитър, изглежда, усети как смутът пропълзява всред момчетата и побърза да се изстъпи срещу него. Той измъкна сабята си и с нея над главата застана пред укритието на четниците. Очите му сякаш мятаха светкавици.
— Братя! — извика и човек можеше да се закълне, че в този глас не само нямаше страх, а напротив — някакъв странен, необясним с думи възторг. — Мили братя, най-сетне ще можем да покажем на поробителите и на света що значи юнак български. Кой ще признае някого си пехливанина за „баш“, ако се е борил срещу женоря и невръстни дечица? Не, братя. Юначеството се вижда сал срещу равни. Е, то и днес няма да е така, зер аз не давам едного българина, не за четирийсет, а поне за петдесет калпави гъжвалии, но нейсе — тъй или иначе днес султанът за пръв път ще разбере що е то възкресена българска войска. На оръжие, мили братя!