Гърбовете се изправиха. Челата се разведриха. Върху устните, допреди минута сбърчени от тревожно напрежение, разцъфна дързостна усмивка. А случеше ли се някой да е останал незапален от искрящото слово на Хаджията, тогава Караджата, усетил по незнайни пътища колебанието му, приклякваше до него, слагаше ръка на рамото му и подхващаше с топлия си глас:
— Бас държа, че до половин час ще ги видим да се разпиляват като врабци. Ей тъй на̀ — ще дойдат като аслани, пък… — И като усетеше, че човекът възвръща равновесието си, потупваше го ласкаво и допълваше със смях: — От тебе ще искам само едно, брат. Като се праждосат, да минеш тъдява и да събереш калеврите и фесовете, които ще да са загубили в бягството си…
И след тези или подобни думи като по магия изчезваше всяко неверие в собствените сили. Не случайно някой сетне подмяташе, че в този ден войводите са могли да разпалят и мъртвите камънаци.
Ванката Христович раздели отново четата на две и я разположи в полукръг срещу приближаващия аскер. Спря до всеки, всекиму прегледа укритието и фишеците, всякому даде наставление как да се държи и що да върши, когато започне битката. И така зачакаха юнаците — с пръст на спусъка и разположени зад дебелите дъбови дървета, до набързо струпаните камъни или в турските окопи.
Сражението обаче не започваше. Онези отсреща с обучена войска — си знаеха работата, не бързаха. Ечаха бурозани, долитаха отсечени заповеди на големи и малки забити, частите се разпределяха наоколо. Дебненето продължи докъм 10 сутринта, когато един свищовски онбашия не издържа и изпразни пушката си по посока на горичката. С този самотен гърмеж започна и паметната битка в Дълги дол!406
Престрелката бързо се пренесе по цялата линия. От горния край на просторната наклонена поляна Бюлент Руфат паша, началникът на алая от Търново, огледа местността през стъклата на бинокъла си и доволна усмивка се сгуши, в грижливо подстриганата му брада. Ученото си е учено! Ето, виждаше се като на длан — аскерът се придвижваше по отделения, притичваше по гънките на местността и както беше заповедта на пашата, заемаше най-удобните позиции. Е, имаше и изключения, разбира се, то стадо без мърша бива ли? Например всякаквите там заптиета, черкези и башибозук (в себе си Бюлент Руфат ги нарече „събрани от кол и въже“), надошли от целия санджак да спечелят бабаитска слава за сметка на аскера, си я караха по своему — ще рече, с малко акъл и повече перчене, — но пашата не се чувствуваше нито отговорен, нито задължен към тях, за него значение имаше само редовната войска, на която лично бе началник. Той изобщо не пожела да си помисли, че срещу стотина калпави гяури бе вдигнал цял един алай — четиридесет срещу един!, — а в съзнанието си виждаше само предстоящата бърза победа и след нея депешата до Русчук и Стамбул, в която с привидно сдържана самопохвала ще доложи като онзи някогашен пълководец, че е дошъл, веднага е взел единственото правилно решение и без залисване се е справил с бунтовниците, дръзнали да се вдигат срещу падишаха…
Когато започна огневата подготовка, Бюлент Руфат още веднъж огледа мястото на битката. Чудесно, наистина чудесно! Ако всичко се развива така, той може би ще успее да си обядва в търновския сарай (пашата безмерно държеше на рахатлъка си). Защото огънят на четирите хиляди белгийски пушки — без да се броят хилядата или две хиляди шишанета на присъединилата се нередовна войска — не пронизваше, а буквално засипваше с олово горичката отсреща. Един сахат време подобна стрелба, пък сетне нямаше да има нужда от истински юруш — просто щяха да отидат до Дълги дол, колкото да преброят избитите и да изловят ранените и оцелелите по чудо… И доволен от видяното, пашата се премести на сянка, намери си едно по-удобно пънче, седна и зачака да се случи неизбежното.
Всичко хубаво, но времето минаваше, пък това „неизбежното“ не само не се случваше, ами дори не се появяваха признаци да приближава. Бюлент Руфат не вярваше нито на очите си, нито на своя часовник със сребърните капаци — според всичко онова, което той, училият във Франция и специализирал в Прусия, знаеше, гяурите от Дълги дол трябваше да са унищожени или вече да се опитат да потърсят спасение в безразборно бягство. Докато пред него ставаше нещо невероятно: на плътния огън на аскера онези хайти изобщо не отговаряха, но вдигнеше ли се някой правоверен — даже не за юруш, а само за наблюдение, тогаз отнякъде пропукваше и неразумният храбрец получаваше като награда за своето любопитство два драма олово.
406
Местността, днес със същото име, се намира североизточно от с. Вишовград. Внушителният паметник, издигнат по случай 100-годишнината на сражението, не се намира на същинското място на боя, а няколкостотин метра по̀ на запад.