Пашата започна да изпитва някакво неясно чувство — може би смес от досада, учудване и смътно безпокойство. Какво можеше да означава това, което ставаше пред погледа му? На приказките за московците, дето уж били дошли, преоблечени в чудновати дрехи с ширити и пера, той не вярваше. Но и това, което се разиграваше пред него, също не беше за вярване. В дългите години, в които бе управлявал аскера и санджака на Търново, Бюлент Руфат неведнъж бе имал случай да преследва хайдути из Балкана, поне два от многобройните му ордени бяха именно за прочистването на планината от такива кеседжии и девлет-душмани — нито веднъж те не бяха действували като тези отсреща. Тактиката на хайдутите (доколкото тям изобщо прилягаше такава сложна дума като „тактика“) беше проста — гръмнат веднъж-дваж, колкото да стъписат преследвачите, пък сетне си плюят на краката и духнат през овразите. Вярно, чуло се беше лани, че в Пустията край Върбовка две дузини комити дръзнали да се ударят с войската на падишаха гърди срещу гърди, но къде можеше то да се сравни с тия в Дълги дол, които сякаш бяха пруски кадети? Кой друг ще се държи с такава дяволска упоритост, съчетана с изпипано умение, срещу четиридесет пъти по-многоброен противник?
Размисли още минута-две (в негова чест трябва да се признае, че между съображенията му отдавна вече не заемаше място хубавият обед в търновския сарай), пък вдигна ръка и сухо заповяда на притичалия онбашия:
— При колагасъ̀ Юсмен бей. Да вдигне табора си и да превземе горичката с юруш.
Докато чакаше, не го свърташе на едно място. Кой знае защо, Бюлент Руфат паша стана, поразкърши рамене, пък се заразхожда припряно, като равномерно пляскаше нагайката о чизмите си. Така, крачейки, той проследи пътя на онбашията (аллах керим — сполучи да дойде до разположението на табора, без ония да го пресрещнат с огъня си!), последва неизбежната малка суетня, сетне с едно стегнато „Аллах акбар!“407 стоте мъже в алени фесове и сини униформи се вдигнаха на атака.
Когато се разнесе повикът „Потеря!“ и заеха позиция срещу нея, Найден се случи в едно укритие, направено от човек, който очевидно е разбирал от тези работи: беше плитко окопче със струпани пред него камъни, между които зееха нарочно оставени процепи за наблюдение и прицелване — мазгали, както им викат турците.
— Тука си добре — каза му Караджата, когато мина да го навести. — Но затуй пък искам от тебе куршум нахалост да не хвърляш. Както ни учиха в легията…
Преди още да сложи пръст на спусъка, от своето място в окопчето Найден видя и оцени „както ги бяха учили в легията“ огромната сила, която прииждаше срещу тях, и опитността, с която аскерът се разполагаше срещу Дълги дол. И нещо дълбоко в него му подсказа: пред прага бяха на неравна битка, от която само чудо небесно можеше да помогне някой да остане жив. Странно — при тази мисъл най-обикновен човешки страх пропълзя като хиляди мравки по тялото му, в ума му, напротив, се мярна: „Нека!… Ще научат те, мамка им, що значи български юнак“, пък устните му някак от само себе си произнесоха като вопъл:
— Златино!… Сбогом!…
Нема̀ много време — нито за мислене, нито за сбогуване. Защото четирите хиляди пушки отсреща блъвнаха огън; не беше нужно човек нито да е бил в легията, нито да е извървял пътя от Дунава до окрайнините на Вишо̀вград, за да разбере веднага — сегашните стрелци бяха други, не като онези в Караисенските лозя или в Карапановата кория, техните куршуми вече не клатеха клоните на дърветата, а, далеч по-добре насочени, проникваха в укритията и отчекваха кори от дърветата или вдигаха праха току до главите на обсадените.
— Майчице! — разнесе се отчаян глас; на Найден се стори, като че ли той прозвуча до самото му ухо.
Поизправи глава и се извърна. Не, куршумите не биеха само в дърветата или в земята и камънаците — един четник, когото Найден знаеше само по лице, се гърчеше на пет-шест крачки от него, притискаше с длан слабините си, а между пръстите му вече се очертаваше голямо червено петно. Понечи да изтича при него и да му помогне, но друг се оказа по-бърз. Караджата. Войводата приклекна до ранения и сякаш безгрижен за куршумите, които плющяха наоколо, се залови да разкрие и превърже раната. А улученият пищеше в ръцете му и неговият глас някак прекалено бързо губеше силата си.
— Братя! — угаснало призова той. — Отмъстете за мене, мили братя… Да живей Бъл…
Не успя да завърши и тялото му се отпусна неестествено в здравата прегръдка на войводата. Не минаха секунди и последва нов предсмъртен вик. Този път Найден не видя злощастника, но се досети, че е някъде от средата на позицията. И почти веднага отсреща проехтя ликуващият възглас на турски: