— Моят куршум го намери!… Моят!…
Найден свари да зърне онзи, който така шумно се хвалеше с точността на куршума си. Беше слаб и висок аскерин, проснал дългунестото си тяло зад някакво мършаво, полуизсъхнало шубраче приблизително по средата на наклонената поляна.
Гибелта на двамата им другари и самохвалният вик на аскерина възбудиха до крайност четниците. Те забравиха поръчките на войводите си и откриха бясна стрелба. И слава богу поне, че стреляха „на кръст“408, та куршумите им не отиваха съвсем напусто — след не един и не два изстрела отсреща се разнасяше писък и някой червен фес се катурваше в ожънатата нива. И може би само Найден се удържа, не стреляше — цялата негова злост се бе насочила към онзи зад шубрака, който се бе възгордял с убийството на един от храбреците. Той избърса потта, която се стичаше от челото и глождеше очите му, подпря на камъните цевта на пушката си и зачака — не беше възможно бабаитинът да не пожелае да повтори успеха си. И наистина изминаха минута… две… пет… после върлинестият аскерин поотмести шубрачето и надникна. Найден отново удържа пръста си, легнал на тетика. Очакваше другият да се разкрие повече — така както Найден едва го мярваше, навярно и той нямаше по-добър обзор. Пресмятанията му се потвърдиха. Поокуражен, аскеринът надигна повече глава. Макар и отдалече, Найден видя лицето му — сухо, костеливо, с тънка безкръвна усмивка на убиец по занаят.
— За Златина!… — гласно изрече Найден и дръпна спусъка.
Пушката в ръцете му изтрещя. Оня зад шубрака подскочи високо, във въздуха дългото му тяло се прегъна като острие на чекийка, пльосна на земята и замря.
Огънят по цялата бойна линия пламна с нова сила. Но докато нападателите я караха безредно, както в началото, войводите отново бяха овладели своите юнаци и така ръководеха стрелбата им, че поне един от всеки два куршума беше „на месо“. Докато натъпкваше нов фишек в пушката си, Найден внезапно се запита: защо всичко в този бой свързваше все със Златина? Нима имаше да отмъщава само за нея? Ами собствената му съдба? А разпиляното му семейство? Не трябваше ли да се мъсти за целия български род, който вече пет века пъшкаше и изнемогваше под бремето на непосилното иго? Помисли всичко това момъкът, но не потърси отговора — не беше сега време за подобни размисли…
Трябва да бе дошло пладне, когато битката внезапно промени своя ход. Между турците, разположени срещу хората на Караджата, започна шетня, видяха се неколцина да надяват байонетите409 на пушките си. В тези минути Ванката Христович не премина, а сякаш прелетя по цялата дължина на позицията:
— Готвят се за щиков удар! — говореше той. — Помнете, братя. Тук, зад укритията, гаджалите нямат никакво превъзходство — къде ти да размахваш щик в гора? Изчакайте ги да приближат, а сетне — огън! Първо с пушките, сетне с пищовите… Пък остане ли в някого ищах за повече, него ще погалим със сабите…
Подир Ванката изтича и Стефан Караджа. И той повтаряше все същото: никакво излизане на открито — ще смажат турчина с огън, а стигне ли се до ръкопашен бой, то ще стане тук, където гората им е съюзник!…
Тъй нареждаха ръководителите, но съдбата пожела битката да се развие по друг начин — неочакван и за нападнатите, и за… нападателите. Отсреща проехтяха отсечени заповеди и призивни звуци на тръба, сетне се разнесе едно провлечено „Аллаах акбаар!…“ и стотина мъже с щикове в ръце се юрнаха срещу левия край на Дълги дол. Като ги наблюдаваше от укритието си, на Найден се стори, сякаш всички те се насочваха право срещу него. И стана като преди: страхът от смъртта го стисна за гушата, пък в сърцето му имаше само озлобление и желание да отмъсти на поробителя и за собствената си орис, и за петстотинте години преди него, в които българинът е пъшкал под неговата тирания. Изглежда, същото или подобно чувство изпълваше не само него, но и събратята му от цялата чета, понеже никой, нито един не побягна, дори не погледна страхливо през рамо. Напротив — именно тогава се случи онова, неочакваното. Двамина от четниците (Найден така и не научи никога имената им), не издържаха да изчакват в бездействие налитащия аскер, стори им се туй изчакване подобно на многовековното робско превиване на врат, та с неясен вик на уста скочиха на крака и се втурнаха в насрещен напад. Двама срещу сто! Беше лудост, разбира се, но една от онези лудости, които всеки здравомислящ не само че не осъжда, но и е готов да последва…