А иначе стана неизбежното. Двамата смелчаги изпразниха пушките си срещу врага, но нема̀ха време да видят резултатите от стрелбата си — след секунди връхлитащият табор стовари цялата си сила върху тях, по десетина байонета се забиха едновременно във всеки един от тях и ги издигнаха във въздуха, други от нападателите, опиянени от вида на кръвта и от съзнанието за леката победа, се заловиха да ги секат и кълцат със сабите си. Разхвърчаха се парцали от въстаническите униформи, нагъсто размесени с късове кърваво месо и мозък… При тази гледка луд бяс обхвана редиците на окопаните в Дълги дол четници. Не остана чужд за него и онзи, който допреди минути ги бе приканвал да не помръдват от укритията си и тук, в горичката, да приемат сражението — Стефан Караджа. Войводата се изправи, размаха над главата си същата онази сабя, пред която в Петрушан бяха давали клетва за честна смърт в името на Отечеството, а от очите му бликна странна светлина, когато извика с цяло гърло:
— Юнаци, напред!… Да отмъстим за нашите братя!…
Не дочака да види колцина ще се отзоват на повика му, а с няколко лъвски рипвания прескочи камъни и шубраци и се устреми към напиращия откъм височината аскер. Не остана сам — двадесетината момци, които бяха наблизо и чуха огнените му думи, като един се надигнаха и с клетви и ругатни полетяха след него. Не направи изключение и Найден. В този момент той не си спомняше нищо от онова, на което го бяха учили в легията, не пресмяташе съотношението на силите, нехаеше за смъртта или даже я презираше — сега някаква пурпурна мъгла забулваше очите му, та за него не съществуваше нищо освен вековния враг насреща и величавата фигура на войводата, възправена сама срещу сто противника. Той не изтича, а сякаш прелетя разстоянието до Караджата. И се оказа рамо до рамо с него точно в онзи миг, когато турци и българи се сблъскаха гърди срещу гърди. Изпразни пушката си в един аскер със свирепа, широко разчекната уста. И толкова отблизо беше този изстрел, че куршумът тласна турчина назад, отлепи краката му от земята и го запокити върху онези, които напираха зад него. Не загуби време да зарежда отново пушката си, а я хвана за цевта, размаха я като тояга и с все сили я стовари върху друг от оперените агалари. Зърна как една глава с ален фес се пръсна като яйце под удара му и… и оттам нататък не запомни нищо повече — беше изпаднал в нещо като радостно опиянение, в което мушкаше, отблъскваше щикове и саби, удряше, а устните му все повтаряха безсмислено:
— За Златина!… За Златина!… За Златина!…
Другарите му, изглежда, до един бяха изпаднали в неговото състояние, защото се сражаваха в луда надпревара. И се случи невероятното: двадесет обкръжиха сто и захванаха яростна сеч. Е, голяма част от турците се спасиха с позорно бягство, захвърляйки оръжие и раници, но около две дузини — сред тях беше и злополучният колагасъ̀ Юсмен бей — легнаха там, в окрайнината на дълги дол, и напечената пръст захвана да пие кръвта им. А когато на мястото на битката не остана нито един жив турчин, юнаците се върнаха на позицията си. Бяха още възбудени, с разгорещена кръв и горди от извършеното. И се намери един от тях — като че ли беше същият онзи българин от Кукуш Христо Македонски, — който даде израз на всеобщото настроение. Той посочи среден пръст към височината отсреща и се провикна на турски:
— Ал сана410, пашо. Ако още те сърби дирникът, заповядай отново!…
Избухна трескав смях, последваха и други подигравки, повечето от които не биха могли да бъдат написани. А после юнаците се пръснаха по местата си; никой не го казваше, но поне половината от тях бяха готови да дадат по един пръст от ръката си, за да се повтори току-що преживяното…
Също и Найден се разположи в „своето“ окопче зад камъните и се залови да зарежда пушката си. По едно време един по-особен шум привлече вниманието му някъде по-назад от позицията. Понадигна се и отмести един храст, за да види по-добре. Там, настрана от другите, войводата бе разголил крака си, а в ръцете му се забелязваше ивица платно. Боже, какъв човек беше този Стефан Караджа!… Както в Карапановата кория, когато получи първата си рана, той, за да не угнети момчетата, с нищо не се издаде, че в краткото, но свирепо сражение е бил повторно пронизан, а сетне сам, като вълк, се бе заловил да се цери и превързва. Найден понечи да отиде при него и да му помогне, но друг го изпревари. Беше Стефан Хитрия. Не се чу с какви думи го бе посрещнал войводата, но затова пък съвсем ясно се долови възклицанието на Хитрия: