— Туй е тежко раняване, войводо, я виж каква дупка е зейнала в месото ти. Не можеш сам се справи с нея!…
— Заповядвам ти тозчас да се върнеш на позицията и да не сваляш очи от врага! — сопна му се полугласно Караджата, но бързорекият сливналия дори не помисли да се предаде:
— Да, ама тук не е четникът Стефан Господинов при войводата, а адаш при адаша. Хайде, не се опъвай повече, адаш, ами дай аз да почистя и стегна раната. Пък пред другите ще мълча, обещавам ти.
Найден се поколеба, но не се присъедини към Хитрия, остави сами двамата „адаши“ и тяхната тайна…
Когато видя табора на Юсмен бей да търти назад в срамно бягство, Бюлент Руфат паша просто не повярва на очите си. Вдигна бинокъла и тогава забеляза и другото — синьо-червената черга, която по-надолу бяха застлали с телата си загиналите. Вай, аллах! Какво се бе случило? Можеше ли напук на всеки здрав разум да се окаже, че добре обучени московци са се преоблекли в тези чудновати униформи? И как трябва той, пашата, да постъпи сега, когато целият алай е станал свидетел на погрома на Юсмен бей и навярно най-обикновеното шупе разтърсва дъното на не едни шалвари?
Като поразмисли, Бюлент Руфат реши: трябваше пред всички да накаже некадърника Юсмен бей, а сетне веднага да поднови юрушите — докогато в Дълги дол останат само трупове. С махване на ръка той повика един от своите емир субайъ̀ и заповяда да му доведат начаса колагасъ̀ Юсмен, а на бинбашиите от целия алай да се съобщи да се готвят за нови юруши. За негова изненада обаче младият емир субайъ̀ не хукна да изпълни нареждането му, а само смутено заби поглед в земята.
— Какво? — попита пашата. — Не се ли изразих достатъчно ясно?
— Трудно ми е да изпълня заповедта, паша ефенди. Колагасъ̀ Юсмен бей е там… долу… при другите…
— Загинал?
— Евет, загина още при първия сблъсък, паша ефенди. Пък за юрушите… Нали за да ударят комитите, таборите ще трябва да минат през нашите… и през Юсмен бей също…
Бюлент Руфат се ядоса. Този път на себе си. Даже хлапакът пред него, дето не е помирисвал война, се досети… пък той?…
— Кой ти говори за юруш тука, през нашите? — Пашата се опита да се измъкне с чест от неловкото положение. — Да нападнат другите. Ей там, отляво!
Изпълниха заповедта му и до здрач се хвърлиха в няколко последователни юруша. Всичко бе изпълнено така точно, все едно че бяха на учение. И въпреки това онези от другия край на Дълги дол (пашата никога не разбра, че там отбраната бе ръководена от Хаджи Димитър) ги отблъсваха с умело насочван кръстосан огън, а ако все пак достигнеха до горичката — и с яростен удар „на нож“. Напълно объркан от онова, което ставаше пред погледа му, привечер пашата заповяда да се свири „отбой“ и със защитен от бял байрак илчия да се поиска прибиране на загиналите. Отсреща се съгласиха. И пак потрябваха коли, за да извозят избитите правоверни; направиха този ихтибар само на аскера, а другите — башибозук и черкези — останаха да лежат там, където ги бе застигнал българският куршум…411
Раята бе надвила своите господари!…
Пратеникът на Хаджи Димитър премина по позицията и разнесе заповедта му: войводата нареждаше всички да се изтеглят към южния край на Дълги дол и да се приготвят да продължат в тъмнината похода към Стара планина.
— Победихме, братя! — с искрен или попресилен възторг възкликна Стефан Караджа, когато се събраха. — Натрихме мутрата на гаджалина и му показахме що значи това българска войска!…
Думите му — както ставаше винаги — вляха вяра в собствените сили и насърчение на момчетата, но този път те бяха някак си половинчати; душите се събудиха колкото тлеещи въглени, а не лумнаха като буйни пламъци — тъй или иначе гладът и непосилната умора си казваха своето.
— Хубава победа! — изсумтя Хаджията, когато малко по-късно двамата останаха сами. — Преброих хората, Караджа. Шейсет и осем!… И от тях половината ранени… Толкова са останали на крака от цялата ни чета след днешната ни „победа“. Другите са погинали там. И утре главите им ще украсят селските мегдани, най-много да им сторят ихтибар да ги занесат за гавра до Търново или Русе…
— И все пак победата си е победа, Хаджи — не се предаде Стефан Караджа. — Ние никому не сме обещавали, че ще оцелее, ще остане жив да се радва на подвига си. Цял ден сражение срещу четиридесет пъти по-многоброен враг и накрая не ние, а той вдигна бяло знаме… Кълна се в паметта на майка си — признателният наш народ нивга няма да забрави това, Хаджи!…
411
Бачо Киро Петров, по това време народен учител в Горни Турчета (Бяла черква), съобщава, че убитите редовни войници са били 65 души, а другите „турци и черкези нямат чет“.