Изчакаха да се стъмни хубаво и потеглиха. Ванката Христович назначи пак авангард и ариергард, а като се придържаше към старата и изпитана хайдушка тактика да се заблуждават преследвачите и кучетата им, Хаджи Димитър нареди първо да се върнат половин час път назад към река Росица, а после, избикаляйки, да ударят с всички сили на юг към спасителните дебри на Балкана.
11.
Те, горките хъшове, къде са ходили през нощта, къде са се губили из горите, не се знае, но осъмнаха на половин час от вчерашното си място — между турското село Плужна и Вишовград. Дето осъмнаха и се биха, дума се Кара къзън-кюпрюсю, сиреч на Черната мома моста.
То вече не беше поход, а кошмар. Не войници — върволица привидения се движеха под изцъклената светлина на юлските звезди, залитаха, поваляха се, пълзяха на крака и ръце, хулеха и турчина, и бога, но крачка подир крачка и педя подир педя следваха войводите си. Да ги погледнеш отстрани, ще речеш, сякаш след почти цяло хилядолетие Самуиловите войници отново бродят из българската земя.
После угаснаха звездите и настана мрак — непрогледен мрак: в очите ти да бръкнат, няма да забележиш! Подвикваха си да не се загубят, държаха се за ръка, насочваха се по клетвите и лютите закани за мъст, по учестеното дишане на уморените и по охкането на ранените. Препъваха се, раздираха лицата и дрехите си по шубраците, умираха на едната стъпка и възкръсваха на другата, но не спираха. Стихийната воля на войводите се предаваше на всеки един от тях и те вървяха, вървяха…
Внезапно плисна дъжд. Зарадваха се — тази беше първата живителна влага, която докосваше попуканите им устни от почти две денонощия насам, и то денонощия на адски юлски пек, на неспирно усилие, на сражения… Изпосталели и брадясали лица се изправиха нагоре, за да уловят всяка капка, изпращана от лятното небе. Вкоравени от сушата езици ближеха капките от листата на дърветата. „Благодат божия!“ — носеше се шепот и не една ръка се вдигаше за кръст на благодарност.
Скоро обаче се разбра, че то било не благодат, а ново проклятие — краката, които и без това едва се отлепяха от земята, сега трябваше да повдигат и огромните буци кал, които полепяха по тях. Вече и най-читавите, с най-запазените сили захванаха да подгъват колена от умора, пък ранените — те час по час рухваха по очи в някоя локва или се сурваха по хлъзгаво нанадолнище и невям никога нямаше да успеят да се измъкнат от разкашканата мокра пръст, ако не се намираше някой другар, познат или непознат, който да подаде ръка или дори да обрамчи падналия и полу да го води, полу да го влачи… Караджата, измъчен от двете си рани, не можеше да се прикрива повече и направо куцаше. Христо Македонски почти носеше своя „земляк“ от Прилеп Никола Иванов. Двамина, чиито лица не се различаваха от гъстия слой кал върху тях, направо бяха вдигнали на ръце ранения в хълбока южняк из Димотика Начо Димитров. Колкото и високо да беше господ, проклятията и псувните вече не можеше да не стигнат до него… И само едно не се чу в тази залутана и разбъркана върволица — нито една уста не произнесе разкаяние, загдето притежателят й е презрял благополучие и сигурност, за да тръгне да мре за отечеството…
Бяха нагазили в някакво стърнище, когато се препънаха в едного, който напразно се силеше да вдигне изнемощялата си снага от земята.
— Ти бе! — сопна му се Хаджи Димитър в тъмното. — Като си бил такъв кекав, защо си тръгнал срещу султана, а не си останал край фустата на майка си?
— Не ме кори, бате — чу се тихо в отговор. — По-добре ме зарежи да патаксам412 тука, отколкото да ме кепазиш с тези тежки думи…
Познаха го по гласа и по обръщението „бате“ — беше Тодор Асенов, по-малкият брат на Хаджията и касиерин на четата. Това откритие порази войводата, но не го накара да измени строгото си държане.
— Аз не съм ти „бате“, а „войводо“ — сухо го поправи той. — И не се отричам от одевешните си думи. Даже ще добавя още нещо. Тъй, като се валяш като шопар из калта, ти резилиш не само себе си, а и целия си род. Виж се — замязал си на истински марок413!
Другият направи опит да се изправи, но крайниците му се подгънаха и отново се повали в калта.
— Нямаше да ме хулиш и наричаш „марок“, бате — все така угаснало възрази Тодор, — ако не бях скрил от тебе, че един турски куршум ме намери в Дълги дол. И не само ме намери, а комай още се таи в раната на крака ми…
413
Марок — диалектна дума от Сливенско, която няма точен превод; означава нещо мръсно, страшно, нечисто.