Войводата като че щеше отново да го среже с остра дума, но в този момент го превари Караджата, неусетно приближил и чул разговора им. Той потупа свойски по рамото Хаджията и рече помирително:
— Хайде, хайде, не се горещи, момчето е за похвала, не за укор. — „Момчето“ беше всъщност само три години по-младо от него самия. — По-добре му помогни да се изправи, да продължи… В края на краищата роден брат ти е…
Навярно всеки би се позасрамил от подобни думи и би изменил държането си, но не и такъв железен човек като Хаджи Димитър.
— Когато при Вардим414 стъпих на свещената българска земя, аз водех повече от сто и двайсет мои братя415, сега са само шейсет и седем. И за мен всичките те са равни — няма родни и неродни. — И с тези думи отмина в катраненочерната мрачина.
— Повери Тодор на мене, войводо — изтъпи се един пред Караджата. — Беше Найден Силдаров. — Земляци сме — ще се оправим…
И без да чака отговор, изправи ранения Тодор, прехвърли ръката му през врата си и колкото го подпомагаше, толкова и го понесе.
… И пак се повлякоха като сонм привидения. Отдавна вече нямаше нито ред, нито строй. По едно време откриха, че са достигнали и изпреварили авангарда. След още половин или един час, когато дъждът вече престана, изведнъж се оказа, че начело на колоната се е озовал ариегардът. Никой не се залови да разпитва, да изяснява тази бъркотия: за изясняването се искаха сили, а всяка капка силица тези мъже превръщаха в движение, в крачка напред… Към Балкана!
Когато над хълмовете на изток се появи бледа сива ивица, далечен предвестник на утрото, Ванката Христович изчака да го застигне Хаджи Димитър, дръпна го настрана от върволицата и му каза увяхнало:
— Лошо, войводо. Един от момците снощи на потегляне е загубил гулията си и… и одеве я намери…
— Намери я!?! — възкликна Хаджията. — Какво ще рече туй, Ванка?
— Не се ли сещаш? Нощес в бъркотията проводниците ни от авангарда са се заблудили и сме се движили в кръг. Залудо са били бъхтането из калта и мъките ни. Ала не ще е справедливо да корим проводниците — в такава нощ човек може да се обърка и по проспектите416 на Москва, камо ли тук по овразите… — Нека припомним, че Иванчо (Ванката) Христович Райчев бе завършил последователно Московската реална гимназия и Александровсското военно училище в същия град. — Вината е в природата, а не в нашите хора, войводо.
Войводата преглътна шумно.
— Сигурен ли си, Ванка?
— Мигар човек може да се шегува са таквоз нещо, войводо? Пък и Ачо Сопотчанина не се съмнява, че тази гулия е неговата.
— Какъв съвет ще дадеш?
— Да кажем за злощастието само на Караджата и на никой друг. Не бива да доразстройваме момчетата, които и без това… Пък иначе да си речем едно „станалото-станало“ и докато все още сме под прикритието на нощта, да се придвижим колкото се може повече на юг.
— Нека бъде твоето, зер не ми идва нищо по-добро наум — съгласи се Хаджи Димитър. — На Стефан ще кажа аз. А ти избързай към челото и поеми водачеството. По компас — натърти, — не по усет!
С разсъмването решиха, че тук ще могат да прекарат деня — хем достигнатото място им се виждаше удобно за укритие и отбрана, хем вече ставаше опасно по видело да не попаднат под очите на потерите.
— Знае ли някой как се зове туй място? — попита Караджата.
Намери се човек да го знае. Казваше се Петър Кънчев от Търново, на тридесет и три години, който навремето бе оставил хубавия си занаят на златарин, за да хване „лявото“ и да мъсти на тираните, та познаваше тукашния край. И обясни: Кара къзън кюпрюсю — тъй думали на тази местност, на Черната мома моста. Стефан Хитрия не пропусна да се пошегува:
— Абе ние да сръбнем хубава водица под мостчето, пък няма да се посрамим и пред черната мома, кога дойде да ни навести…
Неколцина намериха сили да се позасмеят. Допущаха ли те, че съвсем наскоро това място щеше да се зове Канлъ̀ дере, ще рече — Кървавото дере?
Малко по малко се довлякоха дотам и поизостаналите четници. Караджата се разпореди кои и как да се сменят като стражи, а щом Хаджи Димитър спомена думата, почивка, всички потънаха в безсвестен сън. Първо заспаха, че тогава отпуснаха грохнали снаги върху подгизналата трева на поляната. Рекичката, която шумеше около мостчето по-ниско в дола, с ромона си спомагаше да се слепят още по-здраво натежнелите клепачи.
414
Вардим — село във Великотърновски окръг, близо до Свищов. В неговата околност (местността Янкова гърло) четата е слязла на българския бряг.
415
Точният брой на четата не е установен, различните автори споменават цифрите 124, 125, 128. За повече подробности срв. Зина Маркова. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. С., НИ, 1967, стр. 127, бележка под черта.