Колко поспаха така, никой никога не разбра. Слънцето вече бе изгряло, когато хайдушкият инстинкт на четника Христо Македонски го накара да наостри уши. Беше лай на гонче, което очевидно бе влязло в дирите на четата. Той се надигна, промъкна се между шубраците и вторачи поглед нататък, откъдето се носеше джафкането. И не след дълго зърна на стотина крачки от себе си един черкезин с оръжие в ръце, който предпазливо крачеше точно срещу него. Излишно беше да се вдига на два пъти тревога — Христо Македонски опря приклада на пушката до рамото си, прицели се и дръпна спусъка. Гърмежът накара цялата дружина да скочи на крака, а когато пушекът се поразсея, отсреща се видя черкезинът, захлупил се по очи на земята.
Четвъртата битка на четата започваше…
Внезапната тревога завари Хаджи Димитър там, където преди два-три часа бе го застигнал сънят — върху една заоблена бабуна почти на границата между гората и поляната. Без да помисля, без изобщо да си дава сметка за действията си, той не скочи на крака, а само се претъркаля един-два пъти и залегна зад най-близкия камък — преди почти десет години неговият учител в „лявото“ Панайот Хитов ден през ден бе набивал в главата му, че да се изправиш в такава минута, то значи да се направиш нишан на потераджиите и удобна цел за техните пушки и пищови. Като се увери, че около него не падат куршуми, Хаджи Димитър надигна глава и се огледа. По устните му, обикновено тъй стиснати и сурови, се плъзна доволна усмивка — момчетата, натрупали опит в последните битки, заемаха позиция още преди да чуят заповедта на войводите. „Туй е свето Възкресение! — мина през ума на Хаджията. — Пет века след «От кога се’й, мила моя майно льо, войска провървяла…» отново по тази земя, напоена с българска кръв и българска пот, броди и се сражава стегната и обучена българска войска…“
Той не се поддаде на умилението и сладките си размисли. Пропълзя надолу и притича от човек до човек. На всекиго провери укритието, всекиму поръча кога и как да стреля (също и тук търсеше да постигне стрелба „на кръст“), на всеки с по едно слово или мълчаливо потупване по рамото вдъхна малко от онзи кураж, който изпълваше собственото му сърце. И усети с цялото си същество — тези хора щяха по-скоро да измират до един, но не да се огънат…
Връщаше се към предишното си място на бабуната (оттам можеше да наблюдава цялата позиция), когато първите турци се показаха откъм Вишовград. Бяха пак главно аскер, само тук-там се забелязваха по малко черкези и разни селски бабаити. Пък броят им комай превишаваше вчерашния. „Толкова по-добре! — каза си Хаджи Димитър. — Друго е да смачкаш носа на по-силен от тебе… Пък дори да паднем до един, то ще е в такава битка, че чак ония в Цариград ще усетят как бурята е разтресла земята под краката им…“ Нещо приблизително такова си изрече сам на себе си войводата, пък иначе извиси челичен глас:
— Слушайте всички моята заповееед!… Никой да не хвърля куршум самоволнооо!… Ще гръмнем едновременнооо!… Когато аз кажааа!…
Послушаха го и се спотаиха с пръст на спусъците. Онези отсреща изтълкуваха, изглежда, по своему бездействието им, защото се поизправиха, захванаха един на друг да показват сербезлъка си. Хаджи Димитър изчака да се приближат достатъчно и едва тогава огласи местността:
— За майките ни и отечеството — огън!…
Повече от шестдесет пушки изтрещяха като една — сякаш самата българска земя изригна огън, олово и смърт и помете поробителя. Десетина от самоуверените допреди минута аскери „украсиха“ подножието на Кара къзън-кюпрюсю със синьо-червените си униформи, другите се разбягаха като пилци под сянката на ястреб, само неколцина, ранени от българските куршуми, едва-едва се влачеха подир здравите. И всичко се захвана като в дните досега: честа, но безредна и затова почти напълно несполучлива стрелба на турците, налягали в долчинки и зад камъни и дървета и пестеливи, но почти винаги „на месо“ отговори на четниците.
— Хак ви е!… Хак ви е!… Хак ви е!… — промърмори под носа си войводата на скоропоговорка. — Ако ще да погинем всинца, вие поне няма да сте между ония, които ще замерват с храчки и фъшкии главите ни!…
Постепенно обаче доволството му намаля и между веждите се вряза обичайната строга бръчка. Причината не бяха аскерите. Напротив — дали тези бяха по-благоразумни, или пък имаше между тях от вчерашните, дето им бяха „яли попарата“ при Дълги дол, но те очевидно предпочитаха, да не се разкриват много-много, а си лежаха в укритията и гърмяха ей така, урбулешката и на вятъра, колкото да се вдига шум. Хаджи Димитър се ядосваше на своите. Защото опитното му око забеляза, че момчетата се бяха подвели по тази стрелба нахалост и сипеха куршумите си вече не „на месо“, а само по посока на нападателите. И така с часове!
417
Историческата местност Канлъ̀ дере в югозападните покрайнини на с. Вишовград представлява наклонена поляна, оградена с гора, а малко по-встрани от юг и север — две надвишаващи я височини. През пролетта на 1981 г. авторът бе разведен по тези места — Дълги дол и Канлъ̀ дере от свещеник Данаил Мусински и главния учител на Вишовград Трифон П. Христов, и двамата добри познавачи на кървавите събития, разиграли се тук преди повече от столетие. Макар и с незначителни различия във възгледите и тълкуванията им, те възстановиха пред него с пределна яснота двата съдбоносни дни от юли 1868 г., за което той им изразява горещата си признателност.