Някъде към пладне той обиколи пълзешком цялата дължина на позицията и накрая спря до своя писар и военен съветник.
— Не ми харесва тази работа, Ванка — каза смръщено. — Юнаците напълно забравиха онуй, което ги учихме в Петрушан, и стрелят, че се късат…
— Туй има и добра страна, войводо. Огънят им приковава към земята нападателите, охлажда охотата им да атакуват.
— Да, ама на ония им прииждат цели кервани джепане от Търново и Русчук, пък в нашите паласки след час-два ще се гонят мишки.
— Разбирам те. И си прав, дявол да го вземе. — Ванката Христович се почеса замислено по брадясалата буза. — Остави това на мене, войводо. Аз ще се постарая да сложа ред.
— Това е моя длъжност — поклати глава Хаджи Димитър. — Да си началник на възкръсналата българска войска значи да отговаряш за всичко — от пътя до последния драм олово за пушките. И трябва да давам пример как се отива на смърт, а не само да пращам другите…
Ванката го изгледа продължително.
— Лъжеш се, Хаджи — рече накрая; този като че беше първият случай, когато се обръщаше другояче, а не с почтителното „войводо“. — Ти не си толкова началник, колкото знаме на четата ни. Ама ще кажеш: всинца сме обречени, гибелта ни е от сигурна по-сигурна. Нека и тъй да е! Важното е да подлютим колкото се може повече раната, която отворихме в гърдите на Турция. А ще я подлютяваме всеки ден, всеки час и всяка минута, в които четата съществува и се бори. А като всяка войска и тя, четата де, ще съществува само дотогава, докогато се опази знамето й…
Хаджи Димитър размисли дълго върху думите му, пък накрая кимна:
— Погрешно приравняваш четата с мене, Ванка, в края на краищата и аз съм само войник, само че с повече отговорност. Но хайде, нека да не сеем на дъното ряпа. Върви и… пази се…
Ванката се ухили широко, сякаш му бе оказана кой знае каква милост. Не каза нищо повече, само вдигна за поздрав два пръста до челото и бавно се отдалечи. От мястото си войводата го проследи как, лазейки на лакти и колене, обхожда позицията, поспира при момците и продължава нататък.
… А само подир час двамина четници го изнесоха на ръце. За да насочва огъня на четата, Ванката Христович се бе промъкнал прекалено напред и наистина бе сполучил да върне предишната удача на стрелбата. Но и бе заплатил за нея — един вражи куршум го удари толкова тежко в гърдите, че той просто се преметна през гърба си.
Хаджи Димитър се приведе, разкъса куртката му и огледа раната. И веднага разбра — от такава рана няма спасение. Не се излъга в това и Ванката.
— Не прави такваз муцуна, войводо — опита се да се пошегува той със сетните си сили. Говореше тихо, но отчетливо и без никакво отчаяние в гласа. — Всичко стана тъй, както го говорихме…
— Прости ми, Ванка!… — Между думите на войводата се прокрадваха неволни хълцания. — Аз те изпратих на явна гибел…
Раненият се задоволи да махне с ръка. После с мътен поглед обходи другите, които се бяха надвесили над него.
— Бийте турчина и заради мене, мили братя!… — каза. — И сбогом. — Той се усмихна криво. — Аз… аз ще ви чакам горе…
— Ама, Ванка — опита се да го окуражи някой, — обещаваме ти, ние ще те носим на ръце…
Славният момък поклати отрицателно глава.
— Не, братя. Вие няма да ме носите, но и чалмалиите няма да ме видят нивга свой пленник… Прощавайте!
И с тези думи вдигна револвери си и се простреля в челото.418
— Всички по местата си! — заповяда Хаджи Димитър. Гласът му издайнически потреперваше. — Като бием турчина, най-добре ще отдадем почит към паметта на нашия скъп другар…
Слънцето бе точно над главите им и сякаш вече изпращаше не лъчи, а разгорещени въглени, когато турците, неочаквано и необяснимо за всички, се оттеглиха; много по-късно щеше да се разбере, че главатарите им — Бюлент Руфат паша от Търново, каймакаминът на Севлиево и свирепият Алай бей от Русчук — видели безсмислието на досегашната си тактика и се събрали на съвет. И тогава стигнали до решението, което всеки малко-малко подготвен офицер от която и да е армия би забелязал още преди първия изстрел — че стига да овладееха двете странични височини, комитите щяха да се озоват под тях и изложени на унищожителния им огън. Гръмнаха отново бурозаните, вестоносците полетяха във всички посоки, войската се надигна след почивката, която й се бе сторила тъй сладка…
418
Около лобното място на Ванката (Иванчо) Христович Райчев в литературата съществува голямо разногласие — отделни източници посочват всяко от четирите сражения на четата. По ред съображения ние тук предпочетохме раняването и самоубийството му да са били на Канлъ̀ дере, както впрочем това се твърди от Зина Маркова, пос. съч., от Ил. Бобчев. По кървавите дири на славния подвиг от 1868 г., С., 1928 и др.