Също и българите усетиха подновяването на битката и се приготвиха. Но противно на очакванията им, не последва нито стрелба, нито юруш. Двамата войводи, учудени и загрижени, пропълзяха напред и огледаха неприятеля. И не беше мъчно да открият и новия им замисъл, и опасността, която щеше да последва.
— Не заемем ли едната рътлина, загубени сме! — мрачно отсече Хаджията, а Караджата веднага предложи:
— С половината юнаци овладей тази, лявата. Пък с другата половина аз ще прикривам гърба ви…419
Двамата надали подозираха, че това са последните думи, които си разменят тук, на земята…
Друг път по-грижливо разделяха четата, сега обаче нямаше време за това — просто Хаджи Димитър поведе половината, които се случиха около него, към височината, с останалите Караджата пресрещна напиращите от три страни пълчища. Какво бе станало с тези момчета? Откъде бе дошло това тяхно презрение към предвечния инстинкт да опазят живота си? Ето, не многохилядна войска, а сякаш самата смърт приближаваше към тях, пък те я чакаха без боязън, с вкоравени от многократната среща с нея сърца, забравили умора и глад, нехайни към пропуканите си устни и многобройните рани — превърнали се бяха те в мъже с надчовешка твърдост. Войводата махна с ръка и тридесетината пушки изтрещяха като една. Куршумите им повалиха неколцина, включително и един млад забитин, който водеше нападателите. Но този път безчислената сган, разсвирепяла още повече, не спря юруша си. Нямаше време за повторно напълване на пушките. Тогава Стефан Караджа извади сабята, размаха я над главата си и призова:
— След мен, юнаци!… Да покажем как българинът знае да мре за отечеството!…
И с тези думи се втурна напред. Не погледна през рамо, ала нямаше и нужда — бяха по човек срещу цял табор, но това не спря никого, нито един от четниците не се поколеба да го последва!
— Атеш!420 — извика някой отсреща и няколкостотин аскери вдигнаха оръжията и залпът им разлюля гората на Кара къзън-кюпрюсю.
Пръв падна Георги Чернев, знаменосецът на Караджата. Падна той, но не и знамето със свещените думи „Свобода или смърт“ — Христо Македонски го улови още във въздуха и го развя предизвикателно. Други от нападателите изпразниха пушките си, после и трети — и всички се целеха главно в Стефан Караджа; привличаше ги бялата му войводска униформа, която го отличаваше от останалите. Буквално надупчен от куршуми, войводата все пак намери сили да остане на крака и да поведе юнаците си в ръкопашен бой. И започна една нечута битка, най-кървавата в целия поход на четата. Пушките замлъкнаха, но Канлъ̀-дере — то вече си заслужаваше новото име! — се огласи от звън на саби и ножове, от „Аллах!“ и „Да живей!“, от „Удрете, тяхната…“ и предсмъртни викове. Българите се биеха с някаква неестествена, свръхчовешка храброст. Но що можеше да направи храбростта на шепа мъже срещу стотици и стотици противници? Когато турските пълчища ги обкръжиха от три страни, всеки разбра, че здравият разум изисква да се отстъпи — продължаването на неравната битка беше равнозначно на безсмислено всеобщо самоубийство. И въпреки това никой, нито един не направи крачка назад по собствено решение.
— Всички назад! — чу се тогава продраният глас на Караджата. — Вие сте още нужни на България!… Назад!…
Послушаха го. И като продължаваха да сипят удари и смърт, момчетата — онези, които бяха още оцелели — бавно, стъпка по стъпка и без паника започнаха да се изтеглят. Войводата обаче не се отдръпна заедно с тях; никога не се разбра дали това беше съзнателна саможертва, за да спаси хората си, или многобройните му рани бяха изстискали от него и онази сила, която се изисква за няколко крачки. Той остана там, на бойното поле — сам срещу стотици.
— Не! — разнесе се нечовешки вик. — Нямат да те оставя, адаш!…
И с тези думи Стефан Хитрия се откъсна от другарите си и отново затича напред, за да се нареди рамо до рамо с любимия си войвода. Не можа да стигне до него — няколко десетки пушки се изпразниха едновременно в тялото му, Стефан хвърли прощален поглед там, на десетина крачки от себе си, където Караджата все по-вяло по-несигурно въртеше сабя, прегъна се на две и рухна на земята.
Аскерите не му обърнаха никакво внимание — тяхната цел беше другият, в белите дрехи. Някой им подвикна неясна заповед и те — броят им може да достигаше стотина — се нахвърлиха от всички страни върху него, изтръгнаха оръжието от отслабналите му ръце и с дивашки рев на задоволство го повлякоха към стана си. Предоволни от изключителната си плячка, турците се оттеглиха и пъклената вихрушка, която през целия ден бе вилняла над Кървавото дере, постепенно заглъхна.
419
В изследователската литература съществува голям (бих го нарекъл — излишно голям) спор дали при това развитие на сражението четата е била разделена на две, както твърди очевидецът Хр. Македонски, или на три (с началник на третата група някой си Мавро Казанлъченина — един от онези, които преди години са убили за грабеж Стоян Люцканов, шурея на П. Хитов), както е посочил Захари Стоянов по свидетелство на А. Обретенов, М. Нейков и др. Тук приемаме, че четата се е разделила на две — както е била дотогавашната й практика в сраженията и се подсказва и от логиката на конкретните обстоятелства.