А когато благословената нощ обгърна с мрак оплисканата с кръв земя, Хаджи Димитър поведе останалите живи четници. Бяха само петдесет и осем421 и от тях поне едната третина с толкова тежки рани, че едва се държаха на краката си. Като че ли най-зле от всички беше Тодор, Хаджи-Димитровият брат; освен предишната рана, в престрелката той бе получил още две — едната отстрани на гърдите и другата в рамото, — от които кръвта течеше като от чешма.
В похода през закрилницата Стара планина Хаджията така майсторски оплете следата им, че турците за няколко дни ги мислеха като потънали в земята…
12.
Повече от два часа, от здрач до пълен мрак, Гунчо прекара под закритието на най-долния шубрак на Гаговец, наблюдавайки окрайнината на града — туй му беше от школата на Панайот Хитов войвода. През цялото това време не помръдна, не се почеса, не пренагласи тежестта на тялото си — и това беше от школата на Панайот войвода. Когато най-сетне се увери, че градът не е заварден и че сливналии се прибираха зад високите дувари на домовете си, той не тръгна крадешком покрай зидове и огради, а с привидно спокойствие пое по средата на улицата, ала със запрегнат пищов в дълбокия джоб на потурите си — също и това бе усвоил от учителя си.
Така, с изглед на закъснял, но безгрижен пътник, Гунчо безпрепятствено навлезе в махалата Дели Балта, после обаче продължи още стотина крачки надолу, почти до Гюр чешма и уверил се, че никаква скрита опасност не дебне наоколо, върна се по стъпките си и без да хлопа, влезе в дома на Боян Силдаров. Вратата не беше заключена — там го очакваха. Също така свойски и безшумно той прекоси двора, премина и тъмния хает (къщата нямаше горен кат, лежеше направо на земята) и бутна вратата. Тримата вътре се сепнаха, но като го познаха, усмихнаха се и го поздравиха.
— Ашколсун бе! — рече укорно Гунчо, след като отговори на поздрава им. — Бунт ще вдигаме и царщина ще сваляме, пък те на „бяла Рада“…
Мъжете в собичката прихнаха в смях, а стопанинът го покани:
— Ама хайде де, не стой настрана, ела да опиташ и ти нашата „бяла Рада“…
Сипа му от стъкленицата, Гунчо допря чашата до устните си и след миг се присъедини към смеха им — набрали вече много опит в революционните работи, Боян Силдаров, Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидиков хапваха резенчета краставица с оцет и олио, но ги поливаха с най-обикновена вода от кладенеца.
— Ашколсун! — похвали ги вече не на шега. — Щом и аз се излъгах…
В стаята влезе Райна, стопанката на дома, и застана очаквателно до вратата. Боян й кимна от мястото си:
— Всички сме тук, не чакаме другиго. Можеш да залостиш портата, ама сетне за всеки случай се ослушвай…
Жената излезе, без да каже нито една дума, а след минута я чуха да запречва външната порта. Не беше Райна никаква героиня и над всичко поставяше спокойствието и сигурността на семейството си и на дома, но като добра българка приемаше безпрекословно грижата на мъжа си по народните работи и заедно с нея — своя пай от опасността. А заговорниците бяха избрали именно техния дом, понеже беше най-близо до окрайнината на града — с малко усилия и повечко късмет човек може да стигне до спасителните склонове на Гаговец каквато и засада да го дебнеше.
— Не са добри вестите, Гунчо — започна разговора Анастас хаджи Добрев. — А горе сигур сте още по-зле, защото сте в неведение.
— Затуй поисках тази среща, господин учителю. Да се разберем ще вдигаме ли Сливен в помощ на нашите, какво изобщо ще…
— Кажи му, Бояне.
Боян разказа. По молба на даскал Анастас той днес си бе намерил някаква работа в конака, та бе успял да се повърти там почти целия следобед. И где със сладка дума, где с почерпка от отсрещното кафене, можал бе да измъкне новините, получени с последните депеши от Русчук и Търново. А те говореха, че четата на Хаджи Димитър е имала една след друга четири тежки битки, в които е убила до няколко стотици башибозук и редовна войска. Ала докато турците получавали непрекъснато подкрепление от всички посоки — табори и планински топове тръгнали чак от Стамбул!, — четата се топяла и топяла. Дала и една най-свидна жертва — заловен бил в тежки рани вторият войвода Стефан Караджа.
421
Също и около точния брой на оцелелите след четвъртата битка четници има неясноти и спорове. Христо Македонски и Бачо Киро сочат цифрата 58, по други свидетелства Захари Стоянов говори за 40–45.