— Лъжеш, куче! — не се удържа при тия думи Харбоолу и заби ножа си в гърдите на турчина.
И уж отмъстиха, пък горчилката и страхът за своите остана като блатна тиня в душите им.
Когато наближиха Демир капия, Гунчо заповяда да намалят крачката и да станат до крайна степен предпазливи — тук вече можеха да попаднат на истински потери. Бяха към извора на Тича, когато предният страж даде знак. Спряха и се заслушаха. Някъде от ниското долитаха почуквания на камък о камък, така както се обаждаха хайдутите едни на други: три почуквания, спиране, после пак три почуквания… По знак на Тодор Харбоолу Дюкмеджията грабна два камъка и отговори по същия начин. Тогава шубраците се отвориха и залитайки, пред тях се появи един окаяник с парцаливи дрехи, който едва се държеше на краката си. Като видя срещу себе си турци, той вдигна пушката и извика:
— Ако сте турци, елате да си премерим силите, вашата мама… — После добави по-тихо: — Но ако случайно сте българи, помогнете, за бога…
Увериха го, че са българи и се спуснаха да му помогнат — той наистина се люшкаше като пиян от изтощение. Каза им само, че е Тончо Бабадаглията от Ески Заара и многозначително се вторачи в гулиите им. Развързаха торбите и му дадоха да яде. И още веднъж го оплакаха в себе си — не бяха виждали някой да се нахвърля така върху хляба и сиренето… Като позасити глада си, нещастникът се прекръсти:
— Е, нека е слава на господа Исуса Христа — ако ще се мре, поне няма да е от глад. — И попита: — А вие кои сте, добри люде?
Казаха му с кратки думи. И в отговор той заклати тъжно глава:
— Напусто сте били пътя, братя. Вижте ме, на̀ — може би аз съм единственият, който е останал от четата на Хаджията и Караджата.
— Туй не е разказ — свъсено рече Гунчо войвода. — Че си от четата, това вярваме. Личи си то по окъсаната ти униформа, по калпачето със златното лъвче. Но за другото… Изобщо карай наред!
Тончо Стоянов, по прякор Бабадаглията425, се примоли и хапна още няколко залъка, после пи от бистрия поток на Тича, плисна няколко шепи и на брадясалото си лице — така отслабнало, че едва ли не зъбите му се четяха през бузата.
— Може да има шести ден, откакто паса като говедо — оправда се. — Бях забравил каква е миризмата на хляба.
И после им заразказва. Започна той от клетвата в мушията426 на Михаил Колони427, която била в селото Петрушан наблизо до Гюргево. Сетне поред описа, преминаването с чам през Дунава, безсънието и походите четирите страшни битки, коя от коя по-кървави, залавянето на Караджата, което покрусило четниците повече, отколкото собствените им рани и другите неблагополучия.
— От четвъртата битка са и тези тук — рече нещастникът, пък разголи парцалите, които покриваха стопените му меса. Имаше две рани от куршум в дясното бедро и една от ятаган на лявата ръка, горе, почти до рамото.
Не можа да им опише пътя на четата след Канлъ̀ дере, защото не познаваше местата и техните имена, но с преклонение и възторг говореше за майсторството, с което ги водил Хаджи Димитър — как ги превеждал и покрай най-хитрите засади, как подлъгвал потерите да бият напразно път из пущинаците, как винаги намирал начин да нахрани момчетата, как нивга не пренебрегвал ранените, които — Бабадаглията заедно с тях — се влачели най-отзад и задържали похода на здравите… И така минала, речи го, цяла неделя, в която четниците позакрепнали, поотпочинали си, започнали да вярват, че петдесетина души, но все пак ще стигнат до уговореното сборище на Агликина поляна.
— И стигнахте ли? — не се стърпя Тодор Харбоолу.
— Ще дойда и дотам, брате. Но имаше още колко, колко патила!…
А патилата се подновили една нощ, когато Балканът бил обгърнат от гъста непрогледна мъгла. Крачили те и се бъхтали по урви и храсталаци, а когато на сутрината мъглата се поразсеяла, що да видят — били само четиринадесетте ранени начело със знаменосеца на Хаджията Димитър Захралията, а от останалата чета — нито следа! Пръснали се те в различни посоки, подвиквали и давали хайдушки знаци — нищо и нищо! „Ще вървим към Агликина поляна — им казал Захралията. — Нали таквоз е решението: кой откъдето и да мине, на Агликината ще се съберем.“ И те продължили на изток, като се държали все към билото. Когато мъглата се вдигнала напълно, можали да видят, че през тази дяволска нощ са оставили зад себе си върха Свети Никола428. И продължили… За още един ден и една нощ отминали връх Чумерна, сетне и някои местности, които тамошни овчари наричали Бялата крава, Червената пръст, Темната гора…
425
Захари Стоянов го нарича Дончо Стоянов, родом от Бабадаг, Северна Добруджа. Заловен и осъден, той дочакал Освобождението като заточеник, след което изживял старините си в Тулча.
427
Михаил х. Костов Колони е видна фигура от нашето Възраждане, роден в Сливен на 27. ХІ. 1817 г. Завършил училище в Букурещ, следвал в Атина и Париж, бил се на парижките барикади през революцията от 1848 г. Установил се в Румъния и успял да се замогне, вратата и кесията му са били винаги отворени за народните дейци. След Освобождението се върнал в родината и заемал висши постове в администрацията. Починал в 1890 г. като кмет на Варна, където и до днес една от най-хубавите улици към морето носи неговото име.