— Че то е току до Агликина поляна! — възкликна Гунчо войвода.
— Да, ние се добрахме до Агликина поляна, войводо. А там — нито човек, нито хляб, нито добиче за заколване, нищо-нищичко. Помаяхме се, като се държахме по̀ към околните гори, пък накрая решихме — каквото и да става, трябва да намерим храна. И хванахме през поляната…
Едва стигнали средата на поляната, когато налетели на една потеря. Били селяни с дебели шишанета в ръце, пък предводителят им — великан с разгърдена пазва и по кръвнишки засукани мустаци; после научили, че той бил прочут по тия места бабаитин по име Сулак Пехливан. Та същият този Сулак Пехливан се изстъпил пред другите и се провикнал: „Слушайте, чорбаджилар! Ние ви знаем, че сте ранени, гладни и бактисали от душата си. Затова предайте се: царят ще ви прости, облече и нахрани.“ Едва млъкнал Сулак Пехливан и Димитър Захралията, който в отминалите сражения бил показал, че може да улучи и лястовица в небето, вдигнал пушката и куршумът му се забил в челото на бабаитина. Захванала се престрелка, в която все пак кръстът надвил полумесеца — не българите, а турците се разбягали. Но и четицата дала незаменима жертва — един злощастен куршум пронизал гърдите на Захралията!
Отново подхванали да се крият момчетата, ала и върлият им душманин — гладът — пак ги застъпил. Една нощ видели някъде светлинка и решили, че където има огън, там ще се намери и храна. Много спорили помежду си (никому не се отивало там, зер, „край огъня може да има храна, но ще има и опасност“) и накрая се отделили, трима: Тончо, Ангел и Тодор. Влезли в близкия боаз и ударили по една сляпа пътечка. Колко вървели, туй Тончо Бабадаглията не можеше да определи, когато внезапно десетина пушки изгърмели в един глас насреща им. Тодор тозчас се повалил по очи, а Тончо се сринал в урвата, по камъните и храсталаците на която оставил половината си униформа. На дъното за чудо се намерил жив, само яко понатъртен. И оттогаз не видял никого повече от своите — като вълк-единак забродил по пущинаците, върхари и трева пасъл, дори на лигавите охлюви посягал…
— Най ми е жал за Ангел — въздъхна разказвачът. — Трябва да се е затрил, не се чу, не се видя повече. И каква орис, боже мой! Русчуклия е той, на българската светица баба Тонка син. Бяха в четата двама с по-малкия си брат Петър. И на Канлъ̀ дере Петър току пред него бе застигнат от гаджалски куршум. Поискахме ние да отведем Ангела настрана, да не гледа как се мъчи брат му, но той отказа и накрая сам, със собствената си ръка му затвори очите429. Така твърдо се държа по-сетне и Хаджията, когато трябваше да се раздели с брат си Тодор430. А за другите тъй е не зная нищичко…
— За тях можем да ти кажем ние — обади се Сава, бившият казак от Садъкпашовите. — Голяма потеря от Кечи дере, излязла да отмъсти за своя Сулак Пехливан, ги намерила укрити в една изоставена воденица. И ги пленила.
— О, господи!… — изпъшка Бабадаглията и се прекръсти.
— А да знаеш участта на един по име Стефан? — нетърпеливо попита Гунчо. — Стефан Господинов от Сливен? Викат му още Хитрия.
— Знам. Би се под командата на Караджата в Канлъ̀ дере. И падна в защита на войводата. Пък като се изтеглиха гаджалите, ние го прибрахме и как да е го погребахме по християнски, войводо. А по тялото му имаше половин дузина рани — всичките отпред и нито една откъм гърба… ако разбираш щото искам да ти кажа…
Гунчо улови с две шепи лицето си и се разрида. Това беше първият и единствен случай, когато видяха сълзи в очите му.
— Какво ще правиш сега? — попита Харбоолу.
— Само ме упътете към Сливен, друго от вас не искам. Имам другари там, те ще се погрижат за мене.
Упътиха го. А след няколко дни научиха, че още на влизане в Сливен Бабадаглията бил заловен и препратен за съд в Русчук…
13.
Ех, Бузлуджа, Бузлуджа! Свято и историческо място си ти… Поклон на твоето землище!
Въпреки големите усилия, положени на залавяне живи четници, никой от тях не пожелал да се предаде…
Читателю, стани на крака и изпълни душата си със смирение и гордост — в следващите страници ще се говори за Бузлуджа!
Бузлуджа!
Човечеството помни безброй бранни победи — понякога и на по-слаб срещу по-силен, — които са били превратни моменти в историята. Случвали са се и победи като Пировата, които са се оказвали равнозначни на поражения. Ала има в летописа на човечеството и случай съвсем обратен. Наглед той е пълно поражение, не, истински кървав погром, пък последиците от него са повече и по-големи и от най-крупната победа. И името на този „случай“ е Бузлуджа!
429
Премеждията на откъсналата се от четата група са описани в книгата по Захари Стоянов, а специално смъртта на Петър Обретенов — по разказа на брат му Ангел в: Ст. Каракостов. Диарбекирски заточеници, С., 1946, стр. 28.
430
Тодор Николов Асенов, касиер на четата, е бил тежко ранен на Канлъ̀ дере. Тъй като остатъците от четата са били приети добре от жителите на с. Дебел дял, Габровско, Хаджи Димитър оставил брат си на грижите на някой си Петко Бурунсуза, който обещал да го излекува и препрати в Румъния. Но след отминаването на четата този Петко Бурунсуза го убил, за да го обере. Нека добавим едно любопитно продължение. След Освобождението племенникът на Тодор и Хаджи Димитър Кръстю х. Петров Асенов (герой в борбите за освобождението на Македония) отишъл в Дебел дял да отмъсти за чичо си. Но се отказал — заварил, че предателят Бурунсуза бил презрян и отхвърлен от всички, човешка развалина, която не си заслужавала и куршума.