„Унищожени са група разбойници, тръгнали да грабят…“ — ще пишат лицемерно турските вестници в напразни усилия да оправдаят варварството на своята войска. Това ли е Бузлуджа? Не! Бузлуджа е другото име на саможертва пред олтара на Отечеството и свободата. Там две дузини юначни мъже презряха най-свидното, своя живот, и напоиха този връх с кръвта си, но от кръвта им се роди буря, която разтърси и полуострова, и континента.
След Бузлуджа народите на Европа ще се научат да произнасят името България, а властниците им, монарси и министри — да се съобразяват със съществуването на тези поробени българи, които са готови да измрат до един, но да не се примиряват повече с робската верига на вратовете си.
Едно правителство ще падне, защото е изпреварило тромавия ход на историята и е признало България, преди тя да се е появила отново на географската карта.
И една империя — именно Турската!, — разлюляна до сгромолясване от бурята, съвсем наскоро ще забрави хлъзгавите си оправдания за „група разбойници…“ и с разрешаването на Църковния въпрос фактически ще прогласи на света, че в границите й има един народ, чието съществуване тя цели пет столетия е отричала — българският.
Читателю, стани на крака и призови благоговението си — ще говорим за Бузлуджа!…
Намерил се беше един добър българин, овчарят Теню Трифонов, който се реши да си сложи главата в торбата и да ги преведе през този балкан, който гъмжеше от засади и потери. На разсъмване спряха на едно място и рекоха: дотука! И да не го бяха рекли, пак щяха да спрат — душата не им стигаше в гърдите и краката не ги държаха повече. Попитаха бай Теню:
— Кое е това място?
А той показа голия връх, на чийто склон се намираха, и отговори:
— Бузлуджа.
Сетне се разделиха с него. Войводата поиска да му плати, но овчарят отказа — не за пари ги бе водил Теню Трифонов, а за едната българщина. Не беше сгодно това място, много кусури имаше за хора като тях431, но въпреки това решиха да останат: бяха изнемощели до крайност, пък и изминалата седмица, в която нито веднъж не бяха се ударили с турците, им бе вдъхнала суеверната надежда, че и този път късметът ще бъде на тяхна страна. Хаджи Димитър разстави няколко стражи наоколо, а останалите — и той заедно с тях — се тръшнаха сред горичката, до която бяха стигнали, и сякаш не заспаха, а в миг потънаха в небитието.
Към пладне… Но не — нека за онова, което последва около пладне, да се доверим на разказа на очевидеца.
„Аз бях, заедно с още неколцина, стража на една страна — ще пише Христо Македонски. — По едно време забелязахме движение на потеря. Беше около пладне. Мнозина от стражата припнахме към дружината да съобщим на войводата, за да се вземат мерки за отбрана — но какво да видим: цялата дружина заспала дълбоко. Развикахме се, вдигна се Хаджията и като му съобщихме, че потерята настъпва към нас, и той почна да вика с нас, но момчетата не могат да станат. Вдигнат глава след нашия вик и пак паднат като пияни.432 Най-сетне кое с мушкане, кое с викане те се събудиха, но се изгуби за това повече от един час време. Потерята приближи. Понеже нямаше време да шавнем надругаде и да изберем по-добро място, ние решихме там да се укрепим и още сънливи, се приготвихме за бой.“
Хаджи Димитър огледа околността с бинокъла си. Бяха заградени от всички страни от голяма сила — трябва да имаха седемстотин души, низам и башибозук. Опитът му подсказа, че това ще бъде краят, но дори и тази мисъл не прегъна железния му дух. Той извика силно:
— Бъдете готови, юнаци! Нека да покажем как българинът знае да мре за свободата на Отечеството!…
Дали гръмотевичният му глас бе достигнал до обкръжителите, или бе проста случайност, но с последните му думи екна и първият зали на турците. Започваше развръзката…
Още от началото на престрелката пролича цялата неизгода на позицията: нямаха никакви укрития, а турците ги стреляха отвсякъде — откъм върха, от отсрещната рътлина, иззад камънаците от двете страни. Още два-три залпа от по седемстотин пушки изтрещяха срещу тях и може би до три четвърти от четниците бяха улучени — ранени, умиращи или убити там на мястото си. Стреляха и те, но какво ще направят две дузини пушки в несигурни ръце против гъстото множество, което пъплеше от всички страни? Като стигнаха под прикритието на огъня си на стотина крачки от четата, редовната войска и по-куражлиите от башибозука се приготвиха за юруш. Преди да се хвърлят напред, изправи се един — беше „известният Куртчу Осман, карагасъ̀ в Казанлъшката околия, човек свиреп и строг“ (Захари Стоянов) — и като събра шепи около устата си, изрева с цяло гърло:
431
Като позиция мястото наистина е било неблагоприятно. Това е отбелязано и във в. Levant Herald от 2. VІІІ. 1868: „Четата се бранеше отчаяно, но нападателите бяха многобройни и имаха най-добри позиции…“ и т.н.
432
Христо Македонски, а и някои други от оцелелите четници изказват предположението, че в последната кошара, където са яли каша от прясно мляко и брашно, овчарите са били помаци, които, за да улеснят преследвачите, са турили „афион или друго упойващо нещо в млякото“.