— Като думаш „някои“, сигур мислиш мене — все така безстрастно пое нападката върху себе си Бяно. — А „е-хе-хе високо“ невям ще да е времето на Цукалата?
— „Някои“ са неколцина, но няма да скрия, най-личен си наистина ти, Бяно Абаджи. Нали ти се сдружи с такива никаквици като мръсноустата Злъчка, делията поп Юрдан и надутия като своя паун Добри Желязков, та подучихте торлаците, че и някои от по-умните сливналии, да загърбят такъв велемъдър мъж като Георги Цукалас и да се върнат сто години назад в образованието? — постепенно се разпалваше Евтим. — Нали точно с тези твои сплетни и мюзевирджийства ти стана причина и баща ми рано-рано да влезе в гроба?
— Е, изсили се — миролюбиво се намеси Панайот Минков. После изхихика в шепата си и добави полугласно: — „Влезе торлака…“
Чорбаджи Йоргаки се престори, че не е чул подмятането на Панайот и се обади в подкрепа на своя приятел и лика-прилика по разбирания Евтим:
— И по-младите, които са непросветени в алфавитата, остават глухи и за словото божие, що им се чете и говори в църква.
— Амчи тогаз нека да им се чете и говори по азбукето, че да го разбират от първата до последната дума! — сприхаво го сряза по своя обичай Кутьо Ганчев. Така той се нареди рамо до рамо с нападнатия Бяно, пък избягваше да срещне погледа му — още гузнееше за онази случка отпреди два месеца при оскверняването на храма „Свети Никола“, когато се укри зад благовидни приказки и не подкрепи Бяно.
В разменената кратка словесна престрелка бяха казани доста истини и неистини; нужно беше човек да е преживял като тези мъже превратностите на съдбата на Сливен от последните двадесетина години, за да прокара ясна и вярна граница между тях.
Истина беше например, че Бяно Абаджи и даскал Инзов Злъчката, отчасти покрай тях и поп Юрдан, бяха начело в борбите за изчистване на гърцизма от училищата, в тези борби Добри Желязков обаче бе останал сравнително настрана — Евтим го спомена заради сляпата си ненавист към него. Истина беше също, че най-младото поколение на Сливен, онова, което прогледа за писаното слово след безславното пръждосване на Георги Цукалас накъмто Филибето, не разбираше и бъкел от гръцкото каканижене на поповете по литургия; е, то и предишните, които бяха зубрили папагалски Октоиха, Анастасиматариона или Антологията, също проумяваха само тук-там по някоя дума, ама днешните пък съвсем бяха глухи за гръцката реч. Срещу това обаче можеше да се възрази, че с изключение на неколцина чорбаджии, проникнати до костите от елинската зараза — Евтим „Димитриади“ например, — и няколко бабички, за които църковната служба изглеждаше толкова по-възвишеномистична, колкото по-неразбираема бе за ушите им, никой не съжаляваше за настъпилата промяна.
Случката с Димитраки чорбаджи, бащата на Евтим, беше от съвсем по-особена категория. Евтим наистина доста „се изсили“, когато обвини Бяно, че е причинил смъртта му — всеки в стаята, пък и в Сливен знаеше, че Димитраки си отиде от чумата, която заля българските земи около 1837 година. Истината обаче беше, че смъртта на Димитраки като пръв общинар и уважаван християнин на Сливен бе настъпила три-четири години преди другата, същинската му смърт, и дял за нея действително имаше Бяно.
Димитраки чорбаджи бе имал обичай от време на време да си взема за вкъщи по един бърдак зехтин от онзи, който църквата закупуваше за кандилата си; правеше го не от свидливост или алчност на дребно, а по-скоро от проклетото си желание за себеизтъкване — с бърдака показваше, че е над общината и над епитропията47. Да, ама като се поуталожиха духовете след Преселението от 1830 година, турците, каза се вече, показаха голямо уважение към Бяно Абаджи и многозначително проявиха учудване, че той не е сред общинарите на Сливен. Това беше достатъчно, за да стане нечуваното и невиждано събитие: в общината наред със старите и тежки чорбаджии да влезе и човек от торлаците — тъй наричаха тогава „неблагородната“ класа на християните, за разлика от „елините“ или „благородните“ — гърчеещите се богаташи. И тогава дойде паметният му сблъсък с Димитраки чорбаджи: зърна го Бяно, когато си отиваше с бърдаче църковен зехтин и без много-много да се замисля, го изтръгна от ръката му, строши го в земята и на всеуслишание разкри позорната привичка на чорбаджията. Тогава именно, в 1834 година, някои хлевоусти сливналии извадиха приказката, подметната одеве от Панайот Минков: „Влезе торлака — счупи бъркдака“