— Гяури, предайте се или ще ви избием!…
Думите му опариха сърцата на четниците. Хаджи Димитър, който не бе казал никому, но също бе засегнат на две места от залповете, се надигна от укритието си. Той не беше висок на ръст, но сега изглеждаше цял великан, когато се възправи със сабя в ръка и отговори с презрение:
— Българин не се предава!… — По-добре славна смърт, нежели…
Не довърши. Отсреща проехтяха изстрели и един куршум го улучи право в сърцето. Както подобава на героите…
— Падна!… Падна пашата им!… — проехтя ликуващ глас отсреща. Последва го неистов вик на седемстотин гърла…
Без да се пази и навежда, Найден притича до войводата. Уви, онзи бе имал право. Хаджи Димитър лежеше по гръб — точно където го бе срещнал коварният куршум. Беше мъртъв, това се виждаше от пръв поглед — на лявата страна на гърдите му униформата от брашовско сукно бе пробита и около дупката вече се бе появило алено-кафяво петно, което бързо се разширяваше. Лицето на войводата бе запазило своето сурово и властно изражение — дори и в смъртта Хаджи Димитър си бе останал предводител и вожд. Пръстите на едната му ръка се бяха забили в коравата пръст, сякаш и в последния си миг той бе търсил опора в досега до свещената българска земя, другата още стискаше дръжката на сабята. Очите му бяха открехнати и вперени нейде към изток; Найден не можа да прецени дали те още се взираха към врага, или далеч отвъд него виждаха заветната Агликина поляна. Устните бяха полуотворени — изглеждаха така, като че войводата продължаваше да призовава на свещена бран за свободата на Отечеството.
Тичайки или пълзешком, приближиха и други от четниците.
— Има ли надежда да го спасим? — глухо попита някой.
В отговор Найден протегна ръка и грижовно затвори клепачите на убития.
— Даде ни урок как се мре за България… — каза.
Нямаха време да оплакват войводата. Оттатък някой се развика и по гласа разпознаха, че беше Куртчу Осман:
— Синове на Пророка, да пратим и другите девлет-душмани при пашата им!… Всички на юруууш!… Аллааах акбааар!…
— Аллах акбааар!… — ревнаха стотици гърла и наистина аскер и башибозук се юрнаха от всички страни. Тогава един от оцелелите четници — никога не се узна кой точно е бил — извика на своите:
— Да не чакаме като овце за заколение!… Щом ще се мре, нека ние нападнем първи!… Както биха сторили Хаджията или Стефан Караджа!…
Струпаха се към долния край на горичката. Преброиха се бързешком — бяха тринадесетмина. Христо Македонски едва свари да навие знамето на Караджата около кръста си433, когато нападателите бяха вече презполовили разстоянието до тях. Тъкмо един от оцелелите щеше да прикани другарите си да се хвърлят дружно в напад, когато Найден го превари:
— Чакайте! — рече властно. — Съберете ми завчас колкото пълни пушки видите наоколо. И им изтеглете кондаците…
Бяха такива минути, че всеки се подчиняваше всекиму, стига повелята да е изречена достатъчно твърдо. Същото стана и сега. Не го разпитваха, а се втурнаха да изпълнят заповедта му. Само шумналията Андрей Марков го стрелна с очи:
— Какво си намислил, Найдене?
— И тъй, и тъй съм без сили да ви последвам — храбро излъга Найден, — ами поне да помогна вам…
Нямаше време за спорове — турците бяха вече на един хвърлей място, а другарите изсипаха пред него десетина пушки.
— Ще стрелям като луд, за да събера вниманието им върху себе си — рече Найден. — Усетите ли, че са ви позабравили, гръмнете като един и сетне… сетне каквото господ покаже… — Те го гледаха така втренчено, че той изпита нужда да ги измами отново: — Пък после, когато хукнат да ви гонят, аз ще се измъкна от тази страна…
Повярваха ли му? Навярно не — при този пръстен, обхванал Бузлуджа от всички страни, беше лекомислено да се очаква, че само в една минута ще се отвори пролука, „за да се измъкне някой от тази страна“. Но също и за това липсваше каквото и да е време за спорове…
433
Знамето на Стефан Караджа е било спасено и с него Хр. Македонски е водил чета доброволци през Сръбско-турската война в 1876 г. Съхранявано в семейството му като светиня, то е било предадено през 1925 г. от дъщерите му Екатерина и Тица на тогавашното Министерство на войната. Днес знамето се пази в Централния музей на Народната армия в София. Срв. Дойно Дойнов. Две знамена от четническата епоха. Музеи и паметници на културата, 1968, кн. 3.