Той награби десетте пушки и ги пренесе до най-източния край на горичката („А уж бил изчерпил силите си до крайност!“ — щяха да си спомнят по-късно някои.), залегна и подреди оръжията да му бъдат съвсем под ръка. Не мислеше нищо, а се усмихваше — чувствуваше някаква странна, нечовешка лекота. Нема̀ време да изчаква и се подготвя дълго — изпълзели през долчинката, турците се появиха само на петдесетина крачки от него. Хладнокръвен, ледено спокоен, Найден с нетрепващи ръце взе две пушки.
— За България и за Златина!… — изрече гласно и ги изпразни по посока на напиращите низами. Не изчака да види резултата от изстрелите си (пък и не се надяваше на успех в тази стрелба без прицелване, напосоки), захвърли празните пушки и грабна други две… после още две… и още две…
Извърна се през рамо. Защо, дявол да го вземе, онези бездействуват? Защо не използуват тази единствена сгодна минута, когато турчулята са се стъписали? Събра колкото можеше въздух в дробовете се, скочи на крака и извика с цяло гърло:
— Напред, братя!… Напрееед!… Свобода или смърт!…
Между дърветата на рядката горица той зърна как другарите му го послушаха. Те изпразниха пушките си срещу враговете, които се случиха пред тях, после наскачаха и с яростен рев се втурнаха по нанадолнището срещу обърканите обкръжители. Но още преди да се ударят с тях, онези се опомниха и ги пресрещнаха със залп на стотина пушки и пищови. От мястото си Найден видя как половината от отчаяните смелчаци паднаха още там. Другите обаче продължиха така, като че не бяха хора от плът и кръв, а всемогъщи герои от приказките.
— Напред!… Напрееед!… — прикани ги той отдалече.
Чуха го или не, те не чакаха неговия призив, а със зла стръв се врязаха във веригата на потераджиите. От мястото си Найден чу как някой заповяда на турски:
— Не стреляйте, не стреляйте, дайте им път!…
Разбира се, че не можеха да стрелят — сега вече щяха да се избиват едни други. И в тези мигове на объркване неколцина четници (бяха четирима, но щяха да оцелеят трима — четвъртият, Андрей Марков, по-късно щеше да умре от раните си) се провряха между тях и изчезнаха надолу по баира. Никой не се опита да ги преследва. Нападателите предпочитаха „да не гонят дивото“, а да продължат към горичката и там да разграбят скромното имущество на погиналите и да режат глави…
Усмивката, която изобщо не бе слизала от ръбатото лице на Найден, стана още по-широка, по-радостна. В този момент до ушите му достигна гърмът на самотен изстрел. Нещо дяволски силно го тласна в гърдите, та той се завъртя на пети, политна, но успя да се закрепи как да е за стеблото на близкото дръвче. Погледът му попадна на юг, където — сякаш до края на света — се стелеше българската земя. В сърцето му трепна умиление: боже, колко красиво беше неговото отечество!…
— България!… — прошепнаха устните му.
После пред очите му притъмня, пръстите му се отпуснаха от дървото, краката се подгънаха и Найден се строполи възнак. Беше вече мъртъв, когато турците с разпенени муцуни и размахани ятагани нахлуха в горичката. И само духът му видя как от непознат връх в Стара планина Бузлуджа се превръщаше в безсмъртен паметник на Подвига!…434
14.
Човек на заседналия живот, Панайот Минков не беше подходящ за дълъг преход почти до Харамията, но въпреки това Анастас хаджи Добрев избра и покани именно него за срещата с Гунчо. Защото се досещаше какво щеше да предложи младият войвода и желаеше отговорът да бъде не само от него, хаджи Добрев, но и от още един, който — повече от когото и да е друг в Сливен — можеше да изразни мнението на целия град. Е, ходенето до Гунчов кайнак се удължи с почти два часа, но учителят не съжаляваше — знаеше когато губи от часовете, какво ще спечели.
— Нашите са разбити и разгромени — започна веднага Гунчо войвода, без дори да дочака да отдъхнат от тежкия път по планинските стръмнини. — Туй обаче не променя нищо, тъй мисля аз. Щото сме обещали, трябва да го изпълним.
Хаджи Добрев се опита да попритъпи остротата на това встъпление, като подхвърли шеговито:
— Такъв беше ти и в училище, Илия. Прескачаш главното и веднага хващаш продължението, започваш да спориш и настояваш.
Не успя: Гунчо, все още под впечатление на вестта за гибелта на брат си, не позволи да се внесе разведряване в разговора.
— Добре, ще започна от главното, господин учителю. Бяхме обещали на нашите братя, които дойдоха от Влашко да развеят знамето на бунта, че няма да останем със скръстени ръце и ще се вдигнем на въстание. Длъжни сме да изпълним думата си, тъй мисля аз.
434
При описването на похода и края на четата използувахме повече от петдесет заглавия — спомени или исторически изследвания, осветляващи отделни моменти и подробности от тях. На любознателния читател обаче ще се задоволим да препоръчаме четири: Записки на Хисто Н. Македонски 1852–1877. С., ОФ, 1973 и Захари Стоянов. Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата. Пловдив, 1885 (многократно преиздаване), където са отразени спомени на участници (З. Стоянов е писал по спомени на Ангел Обретенов, един от заловените и осъдени ранени четници), а от съвременните изследвания малката, но извънредно компетентна книга на Зина Маркова. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. С., НИ, 1967, както и сборника Прослава на хайдутството. Съставител Тодорка Драганова. В. Търново, 1968.