— И какво да направим?
— Да прогласим въстанието и да развеем на Сините камъни знамето, в което се клехме.
Неясно изръмжаване подсказа, че Харбоолу и още неколцина от четниците напълно споделяха неговото предложение. Двамата гости обаче не се поддадоха на прибързания им ентусиазъм. Докато още бършеше с кърпа на сини и бели квадрати изпъкналото си и пораснало към темето чело, Панайот Минков поклати глава:
— Има противоречие в думите ви, войводо. Казахте сам: Сливен е обещал да не остане със скръстени ръце, когато юнаците на Хаджи Димитър развеят знамето на бунта. А за голяма жалост — той се прекръсти и пролича, че не го прави да подсили словото си, а от сърце — знамето не е развято и… и няма да се развее.
— Това не само ни освобождава от обещанието — подкрепи го хаджи Добрев, — но и…
— А, и друго ли има? — опита се да бъде ироничен Гунчо.
— Има. При това нещастно развитие на нещата едно наше въстание ще бъде грешка? И престъпление. Към онези сто жертви ще прибавим още сто, и то напълно безсмислени. А нам не е позволено да леем кръв напусто — народът ще ни поиска сметка за това, когато утре или след година наистина ще е потребна ръката на всеки родолюбив българин.
— Като че има нещо вярно в това — обади се Сава Великов, един от онези, които бяха побягнали от казак-алая. — Какво ще спечелим, ако легнем под ножа на джелатина, а поведем с нас и още толкова добри юнаци?
Острите уши на войводата помръднаха нервно при тези думи, но той не избухна, престори се, че не ги е чул. Вместо това попита:
— И други ли в Сливен мислят така, господин Минков?
— Моите петдесетина години са си казали думата, когато хаджи Добрев и другите са подбирали войници за въстанието, та изобщо не са ме калесали за него. Но като секретар на общината, през когото минава кръвообращението на целия град, мога най-честно да заявя, че Сливен е покрусен от неуспеха на четата. И не е за въстание, което отнапред е осъдено на сигурен неуспех.
Заспориха. И спорът постепенно се разпростря върху всички присъствуващи, насядали в кръг на полянката край извора. Мненията скоро се разделиха. И нещо любопитно: хората на Гунчо, възпитани да се смятат войници на революцията, поддържаха двамата представители на Сливен, докато Тодор Харбоолу и харбоолувци, предимно луди глави от рода на нявгашните хайдути, настояваха „да се вдигнат, пък каквото ще стане — да стане“. Препирнята продължи дълго, много по-дълго, отколкото предполагаха. И накрая Гунчо се принуди да отстъпи:
— Нека бъде вашето — каза. — „Зорлан гюзеллик олмаз“435, камо ли насила да се вдига въстание.
Панайот Минков приготви уста да каже, че в случая вече не говореха за насилствено или доброволно вдигане на въстанието, а за смислена преценка на изгледите за успех. Но се въздържа — даде си сметка, че само щеше да разпали повторно същия спор.
— Вас освобождавам от клетвата — обърна се войводата към дружината. — Искам обаче още сега да науча кои измежду вас ще се попилеят по четирите краища на света и кои ще останат. Защото аз имам да уреждам с гаджалите и една лична сметка, за която две ръце не стигат.
Един по един се изказаха. И както в дългото прение, подкрепа дойде от Харбоолу и неговите хора, докато другите решиха да изоставят „лявото хоро“. И още там се разделиха.
— Скоро ще чуете пак да се говори за нас — бяха последните думи на Гунчо, когато се отдалечаваше с побратима си и онези, които решиха да ги последват…
… И наистина скоро, дори може би прекалено скоро се чу отново за тях. Водени от безсилната си ярост, Гунчо, Тодор Харбоолу и момците им още на другия ден завардиха турската поща при Джендемите и след тежко сражение със засилената й охрана успяха да сложат ръка на двата харара с алтъни и грошове. Двамата войводи обаче не можаха да се порадват на отмъщението си — те загинаха в битката…436
15.
— Всичките ли?
— Всичките до един.
— Сигурно ли е?
— Уви, съвсем сигурно тате. Има депеша в конака. Кръволокът Мидхад паша се хвали по всички санджаци.
— Или скритом им подсказва да не си плюят вече в пазвите от страх. „Казвам ти, дъще…“, нали знаеш.
— Как разбра, че ти нося точно този черен хабер, та направо ме посрещна с въпрос?
— Не беше трудно за отгатване. Ами че ти даваш ли си сметка кога за последен път си идвал тук, на долапа? Пък и като те видях такъв тържествен, тържествен… Мога ли и аз да те попитам нещо, Бояне? Да? Излъгал ли съм се, когато ми се стори, че…? Чакай, не зная как да го кажа. Ясно е, скърбиш, не може и да бъде другояче. Ама заедно със скръбта ти усещам и още нещо, нещо друго…
436
Главата описва действителни събития, но — в името на романа — с известни отклонения от точността на фактите. Истина е например, че Гунчо войвода е искал Сливен да се вдигне на въстание независимо от разгрома на Хаджи-Димитровата чета, което обаче сливенци са отказали като безсмислено (срв. Кючуков, Записки. стр. 12). Вярно е също така, че с Харбоолу и неговите хора са обрали турската поща при Джендемите, това обаче е станало по-късно, на 12 август, а не непосредствено след подвига и гибелта на Бузлуджа, както го представяме ние. Налага се да кажем няколко думи повече за смъртта на двамата войводи. У д-р Табаков. История на… т. ІІ има противоречие. От писаното на стр. 204 се подразбира, че те са паднали в схватката за пощата, което възприехме и ние в романа. Десет страници по-нататък обаче (стр. 214, бележка под черта) д-р Табаков представя случая по друг начин: Гунчо и Харбоолу са излезли невредими от сражението, но после „са паднали убити по най-подъл начин при Градец от ръцете на долапчиите братя Ганови, за пари“. Същото становище е застъпено и от Васил Дечев в сборника „Дорде е Стара…“, стр. 38. Каквато и да е истината, същественото е едно: че в тази паметна 1868 г. загиват и двамата войводи Илия Господинов (Гунчо) и Тодор Денев Харбов (Харбоолу) от Сливен.