— Вярно си усетил, тате. Хем сърцето ми се къса за нашия Найден, хем се гордея, дето той вчера… — как пък сега аз да го кажа? — вчера е влязъл в календара на българските светци. И не съм само аз така, тате, цял Сливен е като мене. Вестта разпали по-малко жалост и повече юначество. Турям си ръката в огъня, че днес всеки втори момък на Сливен ревнува, дето други, а не той, са сложили кости на Бузлуджа. Пък и близките на другите нещастници!… Да видиш само как баба Хаджийка…
— Мога да си я представя аз хаджи Маринка!
— Така курназ и с вдигната глава ходи из града — нивга няма да предположиш, че са й известили за смъртта на сина. И всички, даже и турчулята, й се кланят доземи. Не със съчувствие, а с уважение.
— И то си е за уважение. Не е малко да си родила и отгледала един Хаджи Димитър!
— А ти тате? Ти какво смяташ да правиш нататък?
— Ако е за външното, ще се помъча по гордост да не съм по-долу от хаджи Маринка. Пък иначе днес, ей-сега-сегичка оставям всичко и тръгвам за Бузлуджа. Ще наема едно конче и право нататък. И ще удари нагоре още от Хаинето, та няма да загубя много време.
— Не е ли безразсъдно, тате? Балканът сигур продължава да гъмжи от читаци…
— Аз съм на шейсет и осем, сине. Когато някой е на шейсет и осем, той не жали чак толкоз, животът тъй или иначе е зад гърба му. Година повече, година по-малко — все тая… Ще ми сториш ли една услуга?
— Иска ли питане?
— Да останеш тук и да извадиш губерите когато им дойде времето, да ги проснеш на сергията. Чужда стока е — не бива да я затрием. Аз ще се отбия до Райна да й кажа.
— Нека господ да бди над пътя ти, тате. И се пази.
— Благодаря за добрите думи, сине. Аз пък знаеш ли що си пожелавам? Не се мъчи, няма да се сетиш. Пожелавам си турците все още да са дотолкова освирепели, че да не са разрешили на християните от Казанлъшко да погребат телата на мъчениците.
Когато лесът пооредя и пътят заизвива нагоре по напечения гол баир, Бяно зърна в далечината седем-осем души да се изкачват откъм село Шипка. Спря кончето, засенчи очи и се загледа. Не, нямаше опасност, българи бяха, даже между тях се забелязваше черното расо на един свещеник. Застигнаха се и се запознаха. Бяха селяни от Енина начело с поп Стефан Петков437. Напълнили лапите на Куртчу Осман, та получили от него разрешение да се качат на Бузлуджа и да погребат убитите. За причината, накарала Бяно да поеме от Сливен по същия път, не попитаха — тя се подразбираше. И като му съчувствуваха, даже му дадоха в ръцете една лопата — ако ги срещне някой, да изглежда, че е от техните…
Не говореха. Нямаха какво да си кажат със сигурност, пък слуховете бяха, кажи-речи, еднакви навсякъде. И така стигнаха до онова място, за което вече бяха започнали да се пеят песни.
— О, свети боже! — изрече пръв поп Стефан, дръпна юздите на добичето си и се закръсти трескаво.
Проследиха погледа му. И всеки почувствува, като че сърцето му престава да бие. Гледката беше наистина ужасна: на една продълговата полянка пред тях бяха разхвърляни в безпорядък тридесетина трупа, всички обезглавени, някои и насечени по телата, кои в парцали и кои напълно съблечени. Земята около тях се чернееше от спечена кръв — толкова много кръв, сякаш я бяха плискали с бакъри. А ноздрите доловиха воня — труповете на нещастниците бяха започнали да се разлагат.
— Не мога!… — изпъшка един от селяните по име Антон Макелов. Той се свлече на земята и се хвана с ръка за сърцето. — Не ми се сърдете, братя, ама не мога.
Оставиха го. И свещеникът, най-опитен пред човешкото нещастие взе работата в ръцете си.
— Трябва да ги подредим — каза. — И да издълбаем голям трап. Ще ги опея всичките заедно, пък ще ги помажа… ще ги помажа… — Усетиха затруднението му: обичаят изискваше да се помажат с миро по челата. — Ще ги помажа с миро един по един.
Заловиха се за работа. Бяно не им помагаше, ала никому не се дозловидя от това — досещаха се какво ще да означава, когато минава от обезглавен труп до обезглавен труп и ги оглежда… Зает беше той с тъжния си и безнадежден оглед, та не забеляза, когато Христо Кушлев, друг от енинци, извика при себе си поп Стефан и му показа нещо. Струпаха се и други, заприказваха шепнешком и със страхопочитание. По едно време свещеникът се отдели от групичката им, приближи до Бяно Абаджи и го прикани да отиде при останалите. На мускулестата ръка на един от труповете имаше изрисувани с барут христов кръст и пищов, а между тях „Х. Д. — Слив.“
437
Чудомир. Кой е извършил опелото на Хаджи-Димитровата чета. Казанлъшка искра, 30. ІХ. 1934. Според други източници (напр. З. Стоянов) жертвите са погребани от свещеник Иван Стоянов от с. Хасът (днес с. Крън).