— Не може да има грешка — отсъди Бяно. — Това ще е именно той…
Мъжете свалиха калпаци и се прекръстиха. Не биха го сторили с повече чувство, ако бяха пред мощите на който и да е най-пръв от светците.
— Него ще погребем отделно — рече поп Стефан. — Един Хаджи Димитър заслужава таквази почит…
Преместиха този труп настрана. И едва сега откриха, че във вълнението около останките на Хаджията не бяха забелязали присъединяването на още един човек към тъжната им групичка. Беше някаква монахиня с приведена глава, та лицето й оставаше скрито от покривалото, и сплетени под гърдите пръсти, озовала се кой знае по какъв начин тук, на това страшно място. Тя ги поздрави мълком с леко кимване на глава, те й отговориха по същия начин — в минута като тази нямаше място нито за евтино любопитство, нито за многословие.
Запретнаха мъжете ръкави и подновиха работата си: двама изнасяха и подреждаха обезглавените тела, останалите хванаха кирките и лопатите и стръвно, с желание по-скоро да свърши този ужас, ги забиха в каменистата земя.
Като минаваше от труп до труп, Бяно изведнъж се видя застанал до непознатата монахиня. Тя, изглежда, усети присъствието му до себе си, защото разплете възела на ръцете си и показа:
— Този е!
Господи, чий беше този глас? Защо на Бяно се стори, че някога, сякаш преди хиляда години, го беше вече чувал?
Монахинята не го остави да се рови в спомените си, а надигна глава и я извърна към него.
— Златина!… — възкликна той.
— Не, татко. Сестра Евгения от божата обител „Въведение Богородично“. — И на свой ред попита: — Нали не си се отрекъл от разрешението да те имам за мой баща?
Старият човек махна с ръка — стори му се нелепо в час като сегашния да се говори за това.
— Ама как така…?
— От Калофер дотука е почти толкова далеч, колкото и от Сливен.
Неговите въпроси бяха всъщност много повече: например не само за това как ли е научила за четата, но и че Найден е бил в нея, как е дръзнала да се отправи на път в това смутно време и прочие, и прочие. Преглътна ги — наистина не беше час за бъбривост.
После проследи ръката й. В нозете им лежеше труп като останалите — с грозна спечена рана между раменете и с риза на парцали, дръпнала се някак при разсъбличането на дрехите, та закриваше само от лявата подмишница до дясното бедро.
— Сигурна ли си, дъще? — запита Бяно. — Кой може да познае…?
— Аз, татко — тихо, но уверено го прекъсна тя. — И мога да ти го докажа. Той трябва да има едно кафяво петънце, мъничко такова и разперено като листче на клен, на десния хълбок.
Той се приведе и като се бореше с потресата си, запретна края на ризата. Под нея наистина се показа едно тъмно и с неправилна форма петънце на кожата, колкото по-голям нокът. Бяно хвърли бърз изпитателен поглед към жената, който тя спокойно издържа. Не я запита нищо: има тайни, пред светостта на които човек може само да замълчи.
— Познахте ли го? — запита полугласно някой до рамото му. Беше поп Стефан Петков.
— Синът ми, отче.
— Искаш ли, дядо, да погребем и него отделно?
Бяно Абаджи потърси с поглед съвета на Златина Евгения, но междувременно тя се бе отдалечила настрана. И каза:
— Не, отче. Били са заедно в живота, нека са заедно и в смъртта…
— Не, в безсмъртието — поправи го свещеникът и също отмина.
Старецът остана сам. И изведнъж усети, че голотата на сина му го смущава. Приклекна и издърпа дрипите на ризата върху срамните му части. И в този миг зърна под бедрото на убития да проблясва нещо. Извади го и го излъска в потурите си. Беше пиринчена плочка колкото половин мъжка длан — в средата й изправен на задните си крака лъв, над него кръст, а наоколо надпис „Свобода или смърт!“. Не беше трудно да се досети, че ще да е красяла калпака на Найден или на някого от побратимите му. Бяно я докосна с устни, после я уви в кърпата си и я прибра в пазвата до гърдите.
За какво му беше тя? Какво щеше да прави с нея? Къде трябваше да я скрие, за да не го прати тя на бесилото?
— Туй е светиня! — промърмори под носа си. — Не може да се остави ей така, на поругание…
После само в един миг трескавата му мисъл даде отговор на въпросите, които си бе задавал и които му бяха изглеждали тъй неразрешими — щеше да закове плочката с лъвчето и с огнения надпис на скритичко място върху горната греда на дворната си порта, същата, на която преди петдесетина години бе обесен баща му. В този момент сам не можеше да разбере какъв смисъл влагаше в това хрумване, но че имаше някакъв голям и много важен смисъл — в това Бяно не се съмняваше.