— Ще позволиш ли, дядо, да го пренесем?
Бяно Абаджи се стресна, извърна се. Край него с калпак в ръце бе застанал един от селяните — живо олицетворение на съчувствие и уважение.
— Да, да, разумява се — каза. — Той трябва да бъде с другите…
Почти нищо не запомни от опелото. Знаеше само, че Златина-Евгения е до рамото му и мислено й беше благодарен — в тази нейна близост усещаше опора, от която особено много чувствуваше нужда… Не намери сили и да помогне при зариването на двата гроба — общия на четниците и отделния на Хаджи Димитър. Само последва примера на жената до себе си и хвърли буца пръст в трапа.
… По-късно, когато слизаха един до друг по склона на Бузлуджа, той й разказа колко я е дирил Найден навред по белия свят.
— Аз не съм в белия свят — отговори му тя простичко, — а извън него. Това го бях решила още тогава, когато скъсах с баща ми и Йосиф.
— Но защо не даде знак поне нему, на Найден?
Преди да отговори, монахинята спря задълго очите си върху него. Старото сърце на Бяно Силдар изтръпна — тези виолетови очи той знаеше отдавна, отдавна преди да се роди Златина…
— Защото се страхувах, татко, че ако Найден ме намери и ми каже само една-едничка дума, ще забравя обител, клетва и смъртния грях на кръвосмешението и ще тръгна, сляпа и покорна, подир него.
Задълго той не намери какво да проговори. А после, бягайки от мълчанието, й разказа за семейството й — за женитбата на Йосиф, за болестта на Евтим, за бягството на бащата и сина, за гибелта им. Златина-Евгения изслуша без видимо вълнение вестта за края на роднините си, прекръсти се и каза:
— Бог ми е свидетел, че не се радвам на смъртта им, макар че може би на двамата дължа нещастията си. Но нека да си призная, че и не скърбя. И ще добавя: може би все пак има божия справедливост, щом са паднали от турска ръка, когато са бягали от своите…
— Да кажа ли някому за срещата ни? — попита Бяно, когато спряха за раздяла.
— Не. По-добре е да ме смятат за мъртва… както досега… Или не — кажи, татко, само на тази, как й беше името, снаха ми…
— Таша Нойкова хаджи Йовкова. — Старият човек не осъзна, че назова снахата по бащино име. — Добър и честен човек е Таша…
— Да. На Таша можеш да кажеш. И й поръчай да се разпорежда с имуществото на баща ми и на Йосиф както тя реши, все едно че аз наистина съм умряла.
— Децата й, роденото и още нероденото, са все пак твои племенници, Златино — напомни старият човек.
— Те са племенници на Златина, татко, но сестра Евгения няма други роднини освен Исус…
Почти в един глас изрекоха думите си за благослов. После монахинята се приведе, целуна лъскавата му и покрита с тъмни петънца десница и някак припряно свърна настрана. Бяно дълго я изпрати с поглед, искаше му се да й махне последен път за сбогом, но тя не се извърна.
Речник на турските и другите непознати думи
Ага (мн. ч. агалар, побългарено агалари) — почтително название на турчин.
Аждер — змей, хала.
Алай — полк; същото — място, определено за борба.
Алеат — инструмент на занаятчия; сечиво, оръдие на труда.
Амуджа — „чичо“; презрително прозвище на турчин.
Аркадаш — другар, побратим.
Ашево, ашодая — кухня.
Аян(ин) — местен управител (в малко по-старо време).
Бабаит(ин) — лице, което се представя за юнак, за храбрец.
Баджа — огнище.
Бастисвам — нападам ненадейно; надвивам; прен. — унищожавам.
Белли — явно, открито, ясно.
Биз-бизе — между нас, помежду ни, без външни хора.
Бинбашия — майор; буквално — хилядник.
Биргьотлия — еднодънест (за потури.).
Бурозан — медна тръба (за свирене).
Бурунсуз — съо сплеснат нос.
Буюрнаме — заповед на висш орган; розпореждане; указ.