— Иди да доведеш приятеля на Георги. Не е християнско да го оставим като куче на дъжда. — Момчето излезе, а Бяно кимна на племенника си: — Карай нататък.
Сестриният му син заразказва — глухо и някак отпуснато. Беше стигнал до шумовете, които се носеха откъм клуцохорската църква, когато Найден доведе и втория герой на нощното приключение. Аджема поздрави чинно и свали калпак; беше възнисък, плещест, с грозновато лице, но с израз, който смекчаваше чертите му — Бяно не можа да определи дали това беше изражение на неудържим веселяк, или на хитрец. Покани го. Докато Аджема сядаше при тях, лъхна ги миризма на вино. „Аха — помисли стопанинът, — ето го закъснението. Георги, Георги, накъде си тръгнал, Георги?…“
— Продължавай, Георге — каза гласно.
Георги продължи. И разказа всичко тъй, както си беше. Никой не го прекъсна, дори и когато описа как се е преборил с познатия кеседжия Джелал и как го е намушкал с камата си. Едва когато стигна до откритите във вързопа църковни принадлежности, всички трепнаха.
— Сигурни, ама съвсем сигурни ли сте, че са вещи от божия храм? — попита Боян; гласът му внезапно бе станал дебел и хриплив.
В отговор братовчед му изсипа съдържанието на вързопа на пода. В светлината на пламъците от огнището лъснаха иконни ореоли, пиринчени и посребрени кръстове, тъкани пешкири от ония, каквито богомолците даряват по празници, че дори и една кадилница.
— Слагам си ръката в огъня — за пръв път се обади Никола Аджема, — ако туй не са утвари от „Свети Никола“. — Той измъкна от пазвата си една книжка с черна кожена подвързия и я положи най-отгоре върху купчинката. — А този требник хиляда пъти съм виждал в ръцете на поп Юрдан, чичо ми.
За минута или две всички останаха неподвижни, вторачили широко отворени, омагьосани очи в църковните реликви пред краката им.
— Това променя всичко — прекъсна мълчанието Бяно. — На устните ми бяха доста пиперливи думи. Мога да ви ги кажа и сега, зер когато сте заклали турчина, вие не сте знаели за какво светотатство сте го наказали. Но пред тази… пред това… — той не намери точната дума, — нямам сили да ги изрека. — Отново се окашля безпричинно, прекара два-три пъти пръсти през посивелите си коси, пък събра сили и отлепи поглед от осквернените светини. Огледа се бавно: по-късно Яна щеше да му каже, че от „Голямото Московско“4 преди двадесет години, само още веднъж е видяла толкова свирепост в погледа му — когато рамо до рамо с даскал Димитър Злъчката бе разчиствал сметките на сливенските българи с Цукалата5. — Ще ви кажа що следва да правим, но първом да попитам. Онези катили са те познали, казваш, Георге?
— Познали са го — вместо попитания, отговори Аджема. — Чух единия като издума името му.
— А тебе, Никола?
— Мене не. — Момъкът избягна погледа на стопанина. — Мен комай изобщо не ме забелязаха.
— Всъщност няма значение.
— Няма значение ли? — бурно се намеси Найден. — Че нали още на разсъмване онзи кръвник Коджа Мюстеджеб ще обади бате Георги в конака като убиец на един „правоверен“… ако не го е сторил вече!…
— Няма да го обади — поклати глава Бяно. — За да го обади, трябва също да се признае в бастисването на божия храм. Пък властта няма да се реши да потули такова безчинство, зер някому може и да изстине мястото, ако донесем за работата в Цариград. Виж, друго ще е, ако го изкарат неразкрито. Не — отсече повторно, — властта ще се престори на „ни лук яла, ни лук мирисала“. Ако има някаква заплаха, тя ще да е от Коджа Мюстеджеб. Може да му скимне сам да отмъсти за погубването на своя човек.
— Казваше, вуйчо, че си намислил как е разумно да постъпим? — с надежда запита Георги Трънкин.
— Тази нощ няма да се спи повече. — В челото на Бяно Абаджи се вдълба дълбока бръчка. — Найдене, и ти, Никола. Идете начаса при поп Юрдан, вдигнете го от одъра, покажете му тези неща. Познае ли ги, нека отиде в църквата и да види що са извършили богоненавистниците. После да грабне клепалото и да бие така, както се бие на пожар.
— Аз ще го сторя, както трябва — закани се Найден.
— Не, ти имаш по-важна работа. Чуеш ли от устата на поп Юрдан, че храмът е осквернен, начаса тичаш към „Свети Димитър“ тук, в Сливен, после и в новоселската „Света София“. Събуждаш клисарите и от мое име ги заставяш също да бият клепалата на бедствие. Вие двамата — той се обърна към Иван и Боян — се облечете по-прилично. Забият ли клепалата, тръгвате по общинарите. Разделете си ги по махали — нито да се пропусне някой, нито да се повтори. Всекиму ще казвате само това: станало е злощастие и аз, Бяно, устабашия на абаджийския еснаф, свиквам чорбаджиите на съвет в метоха на „Свети Димитър“. Нищо повече. Нека неизвестността ги подгони наравно с чукането на клепалата. Пък аз ще ги чакам в метоха и сам ще им кажа, щото е за казване.
5
Думата е за видния и високообразован гръцки учител Георги Цукалас (роден 1804 г. на остров Занте, в 1828 г. завършил с пълно отличие Йоанийската академия на остров Корфу), яростен проводник на елинизма в училищата и изобщо на елинизирането на цялото християнско население, намиращо се под турско владичество. Учителствувал в Сливен (1836–1840 г.), но срещнал непреклонен отпор от по-събудените българи и се принудил да напусне, без да успее да утвърди гръцкия език в учебното дело. За този негов неуспех по-късно (в. Народний глас, Пловдив, май-юни 1883) е казана следната духовита забележка: „Приказват за чудесни средства, употребявани от тоя Диогенов наследник за погърчването на сливенци, но, слава богу, той не успял да научи и посее нищо от гърцизма; силний Сливенски вятър издухал дори останките му от алфа до омега.“ А присмехулният дядо Славейков му е посветил следните хумористични редове: „Цукалас отишъл в Сливен и като видял, че сичките му ученици се побългарили, отчаял се и отишъл да се беси.“.