— Честито!… Честито!… Наздраве!… — заваляха пожелания от всички страни, придружени начесто от сливенското „Бре, бре, брееей!…“ Сетне поп Юрдан запя вдъхновено, а цялата трапеза веднага се присъедини към него: „На многая лета…“
Бяно усети, че очите го засмъдяха — обичта и дружелюбието на тези хора го бяха затрогнали. Той грабна най-близката чаша и извика:
— Ха наздраве да е на всички, които сме се сбрали тук. И да знаете: още от сега ви каня и на стогодишнината!…
Изпи чашата и помисли, че вече ще седне при другите, а Яна, Руска и другите жени ще се разшетат да разсипват от курбана, който вреше на огнището до долапа. Но се излъга — мъжете от дългата трапеза се запътиха към него и го отрупаха с дарове. Както го познаваха, най-много бяха приготвили книги, но не липсваха и по-практични неща — где риза, где сукно (беше фабрично, донесено от Добри Желязков) за един кат дрехи, а служителят Христов поп Юрдан мушна в ръцете му два пищова с излъскани като злато пиринчени тепелици. И подмигна:
— Щом живееше в Турско и се гласиш да гониш стотака, тези сигур няма да са ти излишни, бате Бяно…
Най-после седнаха и гощавката започна.
2.
Празненството начена малко вяло и тромаво, комай с повече поздравления и речи и по-малко веселба, но настроението постепенно се засили и рожденият ден се превърна в един от прочутите сливенски „зияфети“ — с песните и провикванията, с гювечите и бакрачите вино, с хора̀та и наздравиците… Показателно е, че на жените се наложи на два пъти да подклаждат огньовете, за да клокнат на тях нови манджи, а Георги и Найден (избраха именно тях, защото ги имаха за най-скороходни по планинските пътеки), слязоха до града и изнесоха още едно буренце шевка, трябва да имаше до двадесет и пет оки…
Когато понаправиха главите и разговорът от общ се накъса между отделните групички, Бяно най-сетне се почувствува настрана от всеобщото внимание и уж участвуваше наред с другите в пиршеството, пък в поразмътения си ум се поотдръпна малко и под влияние на познатите лица пред себе си, потъна в някакво особено състояние, в което се губеше границата между настоящето и миналото.
Ето го например там вляво и Злъчката, заел се с неподражаемото си умение да разиграва някакви карагьозчилъци, от които околните се задъхват от смях, но и ги придружава с онези свои богато подлютени лафове, дето карат да руменеят момите и жените, че и някои от мъжете. Ако го слушаш и гледаш, ще си речеш за него, че е лига някаква или лекомислен и повърхностен лаладжия и смешльо, за когото смисълът в живота е да ходи като гайдарджия от празненство на празненство и да буди веселие с кривотенията и глумливостите си. Но не, не е този даскал Димитър Инзов, извоювал си с воля, труд и непреклонност още приживе да бъде назоваван от признателните сливналии „възродител на българщината в този край“51.
Гледаше го отдалече Бяно, а в съзнанието си виждаше онова гърчаво тревненче, дошло преди тринадесет-четиринадесет години по кой знае чия препоръка да просвещава малките сливналийчета. По-лош късмет от неговия трудно можеше да му избере и най-лютият му враг. А той тогава нямаше врагове, няма ги все още, просто слепият късмет или сам бог беше против него. Защото той, безизвестният и нечут скромен балканджия с протритите биргьотлии потури и смачкания нос, има̀ нещастието да пристигне в Сливен едновременно с прочутия учител-грък Георги Цукалас, чието име вече се славеше навред между Дунава и родния му остров Занте и от Корфу и Драч на запад до Варна и Кюстенджа на изток. „Слон и мъниче“, казваха за двамата по-обикновените сливналии, „Голиат и Давид“, сравняваха ги по-учените. И сякаш така си и бяха…
Първите месеци с нищо не подсказваха в кльощавата снага на Даскалчето да се намери силица — или даже само охота, — за преборване с всемогъщия и „салтанатлия“ грък. И всички онези, Бяно например, които бяха възлагали някакви надежди нему, вече се усещаха самоизмамени, сринали се отново в безверието. Това обаче продължи само до есента на 1837 година, когато в Сливен се разнесе невероятният слух: докато бил с азбукарчетата си на неделна служба в църквата, даскал Инзов си запял на български „Подай, Господи“, а сетне и „Господи помилуй“; пеел ги гъгниво и уж под носа си, но достатъчно високо, за да го чуят околните и да се смръзнат по местата си. Седмица или две по-късно бе поканен (сетне се разчу, че сам си бил измолил поканата) от поп Юрдан да изнесе проповед пред богомолците в „Свети Никола“. Застана Даскалчето на амвона по-пепеляв от когато и да било, подсмръкна веднъж-дваж и започна приблизително така: той бил учител на децата, а не свещеник, та затова за тема на словото си бил избрал две изречения из наскоро излязлото „Детоводство за малките деца“ от един многознаещ мъж, роден из близкия Котел, а свещенослужител и учител в Свищов — Неофит Хилендарец или както още го зовели — Бозвели. Още първото изречение спря дъха на богомолците: „Отечественая любов е велик наш долг… Всякий е должен да запази отечеството с всичките негови сили и когда се случи нужда — и да умре за отеческа любов.“ А второто цялото множество прие като публично обявяване война на Цукалас и на всички други, които се мъчеха да изличат имената „България“ и „българин“: „Болгария. Болгария се именува нашата земля, у която живееме и някогаж имала особните си владетели и князи…“