При този именно човек Боян бе решил да потърси щастието си.
Бяно се прекръсти: какво пък, нека да е на добър час на сина!…
3.
Някъде към другия край на дългата трапеза настана малка суматоха. Наглед — нищо и половина. Просто малката Руска, разнасяйки паниците с поредната гозба, бе малко заляла рамото на Иван Хитов. Притекоха се по-опитни жени, за да оправят работата, но Съба, стопанката на Иван, ги отпрати с усмивка — нищо не било това, един сапун ще направи ризата като нова… Позабърса тя полятото и случката бе на път да се забрави. Единствен, който по-дълго се размисли върху нея, беше Бяно. Защото тъй се беше случило, че той видя как стана малката неприятност, тъй непривична за неговата Руска.
Момичето чевръсто прислужваше насам-натам, разнасяше ястия, порязаници хляб и стомни вино. Когато беше обаче току над Иван Хитов, погледът й срещна друг един поглед, вторачен в нея — на Кутьо Ганчев. От мястото си Бяно не забеляза този негов поглед, но се досети какъв ще да е бил, щом Руска се закова рязко и изведнъж — също като кон в бяг, на който със сила са дръпнали дизгините — паницата в ръцете й се разплиска и… и стана белята.
„Дали е станала белята? — запита се Бяно, като далеч не мислеше за ризата на Иван Хитов. — Мигар моята Руска, довчерашна сополивка, вече е заглеждана от ергените? — Поогледа я, но не можа да си отговори; за него тя си беше само «малката Руска». Затова пък разчовърка мисълта си да потърси друг отговор — защо в себе си назова «беля» този разменен поглед между дъщеря си и младия общинар. Кутьо Ганчев не беше от красавците на Сливен, но иначе имаше едно предимство преди мнозина други — загубил отрано баща си, той сам, с незначително наследено има̀не, сполучи да се въземе, та да намери място сред първенците на града. — И все пак не ми се много нрави — лениво помисли бащата. — Прекалено мисли за доброполучието си, та е мекушав във важни часове…“ И с това засега забрави за случката.
За другата пък, по-малката случка, от своя страна, забравиха хората от трапезата, включително потърпевшия. Бяно обаче като домакин на зияфета се почувствува задължен да замаже окончателно станалото. Със стакан в ръка той се надигна от мястото си, отиде отсреща и се отпусна на свежата зеленина между бащата и сина Хитови. Панайот понечи да стане, за да му отстъпи мястото си, но Бяно го задържа:
— Стой си, стой си, Панайоте — каза му.
— Ама, кръстник!…
— Нищо, че съм кръстник — засмя се Бяно. — То моето кръстничество стана съвсем според поговорката: „Кога се не надяваш тогава кръстник ставаш.“ Както и кръстницата се прояви на бърза ръка като баба…
Разбраха го, та и двамата, бащата и синът, последваха смеха му.
То, стана преди години, в най-страшния ден за Сливен — деня на Преселението. Точно тогава Съба се бе замъчила с първородния си син, а нямаше опитна жена, която да й помогне. И случаят изпрати при нея Яна; е, не беше бабувала друг път, но се справи. И за благодарност по-късно Хитови поканиха, двамата Силдаровци за кръстници на Панайот.
— Що правите, що струвате, хора?
— Мъчим се да живеем, кръстник — отговори за двамата Иван. — Ние със Съба стареем, синовете растат, едната дъщеря омъжихме, другата — и тя на ергенашите в очите — все заглеждане, все подмигване… — („Дали не е забелязал и той?“ — запита се Бяно, но предпочете да си премълчи.) — Е, не сме цъфнали и завързали, но поне, слава на бога, сме живи и здрави.
— А ти, Панайоте? Що ново около тебе? Чувах, отворил си бакалница на Гюр-чешма, оставил си бащиния занаят…
— Няма вече хляб за хората от моя занаят, превари с отговора си Иван. — Читаци ден през ден ще минат през кошарите — де агне ще вземат, де коза, кому каквото попадне. На̀, Шибилюолу из Градец, ако си го чувал. Онзи ден проводил хабер: или десет кози да му харижа като на ага, или ще дойде да изколи цялото стадо. Ами Алито и Топчи Ахмед из Белелика, гдето сега ги въздигнаха в бьолюкбашии? Бяха първи обирници в Балкана, сега пак са си същите, само че веч имат и закона за оръжие наред с шишанетата и пищовите.56 А, нали си помниш оная случка с Панайот отпреди три години? Тогаз реших да го прибера от Балкана.
Напомняше една случка, в която Панайот за малко не загуби живота си. Турска шайка го бе отвлякла от козарската им колиба и го без влачила със себе си чак до Катъгово. Колебаха се дали да го заколят, или не и накрая решиха да искат за него голям откуп от баща му. Само че Иван Хитов ги настигна и с една пушка в ръка ги разпиля, та успя да изтръгне момчето си от ръцете им.
56
Че споменатите бьолюкбашии са започнали като разбойници, срв. П. Хитов, Как станах…, стр. 49.