— Не ми върви, кръстник — каза Панайот. Каза го простичко, като божа истина, а не за да буди жалостивост за съчувствие. — Както си чул, с Иван Мириля, на зет ми брат, отворихме бакалница на Гюр-чешма — опропастихме се, зер гаджалите минават, вземат си де що им се понрави, а пари — никакви. Сега със зетя Петър отворихме касапница, ама и там същия грабеж, същото беззаконие.
Какво да му каже Бяно? Как да го успокои? Не знае ли сам, че откакто преди двайсет години московците си заминаха, агаларите уж все обещават правдини, пък насилия и обири — повече и отпреди? И потърси спасение зад две от своите премъдрости:
— Не се отчайвай, Панайоте. Народът не напразно е казал: „Всяка мъка не е до века.“ И още една: „До-ще слънцето и пред нашата вратня.“
— Амин, кръстник — произнесе с надежда Панайот и се прекръсти. Прекръсти се с искрено благоговение, пък кръстът някак си не прилегна на снагата му — възниска и набита, пращяща от сили, изобщо снага за борба и битка, не за чакане милост от небето. — Кацне ли слънцето и на нашата вратня, първом на теб ще дойда да обадя…
Пръв наруши първоначалното подреждане около трапезата Добри Желязков, който отиде да се хвали с Боян, новия си „чаушин“ във фабриката. Втори беше Бяно, а след него и други се поразмешиха да разменят по някоя дума с приятели или с гости от по-далече. Добри Чинтулов отдавна бе чакал този момент. И като видя, че неговият покровител Фабрикаджията е отишъл на приказки със стопанката на Бяно чак при долапа, изправи се полека, като се мъчеше да си даде вид на човек, който иска да пораздвижи вдървените си крайници, и се отдръпна две-три крачки настрана от шумните групички на празнуващите. Поприсви очи — беше малко късоглед — и хвърли поглед наляво и надясно. Провървя му: с топла пита в едната ръка и купичка мед в другата по поляната ситнеше Анастатия. Добри стисна пестници така, че ставите му изпукаха, за секунда се поколеба да хукне презглава някъде надалече, обаче се удържа и като събра цялата си смелост, застана на пътя на девойката. Беше почти безпаметно уплашен, но все пак намери в себе си достатъчно съобразителност да се престори, че иска да опита питата и медеца. И наистина, ако някой по-малко наблюдателен човек ги гледаше отстрана, щеше да види само това — новият даскал си заслаждаше след вкусния и обилен „зияфет“; по-наблюдателният обаче навярно не би пропуснал да забележи, че и двамата бяха твърде поруменели в тази уж толкова невинна среща — като че дори даскалът повече от девойката.
— Госпожице Желязкова — продума Добри и сам не позна гласа си; звучеше му така, сякаш гърлото му бе посипано със счукани стъкълца.
— Заповядайте, господин Чинтулов? — Тя знаеше, че я заговаря, а не й иска хляб и мед, но има̀ съобразителността или чисто женската находчивост да му ги поднесе.
— Исках да ви кажа само една-едничка дума, — госпожице. — Ставите му отново изпукаха. — Откакто преди два месеца ви срещнах в дома на любезния ви баща, вашият мил образ просто се е заселил пред очите ми и се страхувам…
— Страхувате се? От какво?
— Че е… завинаги… — Съвсем, съвсем кратко мълчание. — Обижда ли ви моето признание, госпожице Желязкова?
— Да ме обижда! — сподавено възкликна тя. — То… то… ами че то ме прави щастлива, господине…
— О, господи! — Добри Чинтулов най-сетне успя да раздвижи вцепенените си ръце и да отчупи късче от питата. — Аз имам да ви говоря безкрайно много, денонощията на цяла седмица не биха ми стигнали да… Сега обаче ще ви помоля само за две мънички благоволения.
— Ако те са във властта ми…
— Моля ви да ми разрешите и занапред да мисля по цял ден за вас, а нощем да ви сънувам…
— Това зависи само от вас — избърза да му отговори момичето.
— … и да ви зова Настя. Така в братска Русия казват на Анастасия онези които… в сърцето си…
— Нас-тя? — повтори тя. — Колко странно звучи… Казвайте ми Настя, господин Чинтулов. Така ще зная, че никой друг под слънцето не мисли за мен с това гальовно име.
И без да се сбогува тя заситни нататък.
Измина много време, преди Добри Чинтулов да съобрази, че я следва със зяпнала уста, а в ръката — с коричка хляб…
— Да си призная, господин Инзов, комай ще се съберат повече от десет години, откакто имам почтителното желание да се запозная с вас.
— С мене? — гъгниво възкликна Злъчката, като вложи такава извивка в гласа си, че никой, който би го чул, не би могъл да остане сериозен. — Обикновено по-първите люде, особено ако са от чорбаджийското гръкоподмазващо се съсловие, избягват да се запознават с мене, пък ако случайно са се запознали, гледат да ме забравят…