По лицето на даскал Димитър Русков, който бе заговорил чудака-учител от Сливен, премина кратка сянка. Шегата на другия го бе засегнала — тъй или иначе баща му някога бе пръв от чорбаджиите на Градец.
— Допущам да познавате по-добре жената на нашия любезен домакин? Да? Е, господин Инзов, ако нея я възприемате като представителка на чорбаджийското гръкоподмазващо се съсловие, то… Защото тя ми е родна сестра, а наш баща беше покойният Руско чорбаджи.
— Да ми изсъхне езикът дано! — изруга се Злъчката и подсили думите си по своя начин. — Ще излезе, че пред мен е не друг, а котленският даскал Димитър, родом от Градец!…57 И що, господине, искали сте да се запознаете с мене? — Инзов се почеса комично по смачкания нос. — Да не би да имате нужда от човек, който да ви носи дивита?
— Хайде, пак с вашите шеги! — пламна в смущение Димитър Русков.
— Какви ти шеги? Къде е бившето азбукарче от Тревненското школо, къде е възпитаникът на гръцката академия на остров Халки!
Похвалата съдържаше нещо вярно. Димитър Русков бе имал твърде незавидна орис, но по някаква игра на съдбата, сдружена с пословичната му любов към науката, неблагополучията станаха причина българският род да се обогати в негово лице с един бележит учител. Ще рече, че стана обратно на евангелската притча: зърното попадна на камениста почва, пък даде богат плод…
Баща му почина, докато той бе още твърде малък. Майка му, имотна вдовица, се омъжи повторно за хаджи Райно от Котел; хаджията прие с радост богатата й прикя, но му се видя непосилно да почувствува като свой доведения от нея син. И за да спази поговорката за агнето и вълка, реши да го проводи по-далечко — чак на остров Халки. Мнозина други на Димитрово място биха пропаднали — скокът от школото на даскал Дичо в Градец до прочутата академия в Халки бе все едно да рипнеш от Сливен и да стъпиш право на Карандила! Мнозина други, но не и Димитър Русков — той не само не пропадна, а завърши като първенец гръцкото училище, отхвърли поканите да остане като преподавател в него и предпочете да се прибере в никому непознатия си роден край, отначало в Медвен, сетне в близкия и по-богат Котел. Вярно, приеха го с почит и платата му беше като за уважение — плащаха му седемдесет лири годишно, докато на другите даскали, тези, добили науките си в Сливен, Котел или Елена, не бяха давали повече от тридесет и пет. И все пак само едно родолюбиво сърце ще пренебрегне славата и изгодите на Халки пред Медвен…
Ето как поотритнатото от пастрока си градешко сираче се превърна в уважавания учител Димитър Русков, комуто даскал Инзов бе готов да носи дивита.
— Чувах, че в Котел вършите чудеса… — рече Димитър Инзов.
— „Чудеса“! — присмя се тъжно сам на себе си другият. — Исках, истина е. Исках и ланкастерската метода да въведа, и нови предмети — като българската граматика и географията, но къде ти с две ръце! Но защо ви ги приказвам тези неща, вие ги знаете не по-зле от мене. Сега натискам нашите първенци да назначат още неколцина учители, препоръчах им даже няколко. Целта ми е един учител да не е натоварен с повече от петдесет азбукарчета. Успея ли, тогаз вече ще се замисля — ако не за чудеса, то поне за истинско обновление на школото.
— И как е? Има ли изгледи господа чорбаджиите, тяхната мама…, да се решат да поразвържат кесиите?
Даскал Димитър Русков се засмя:
— Усещам, трудно може да се рече, че господа чорбаджиите са първата любов на вашето сърце…
Злъчката изкриви пергаментовото си лице и засъска комично, подражавайки говора на гърчеещите се чорбаджии:
— А, как, мозе да се реце и осте как!…
— Честно казано, ако не в Котел, нашите първенци в Градец са склонни да подадат ръка за възвисяване на школото. Не е против и Фети бей, офукарелият градешки потомствен управител. Само че властта сега не е в ръцете нито на бея, нито на чорбаджиите.
— А, чух! Оня циганин, неговата…, Шибиля…
— Така е, господин Инзов, над Градец властвува Мустафа Шибил. А сега има и равностоен помощник и побратим в лицето на вашия Коджа Мюстеджеб, сливенската хайта. Двамата са в постоянна надпревара кой по-голямо зло да измисли, кой по-грозно да се погаври с нас, безправните. Не спестяват униженията никому, дори на чорбаджиите, че и на кмета Върбан чорбаджи, дето е роден брат на развратницата Дженда. — Димитър Русков въздъхна горко. — А с какви мечти гледах на Градец!
57
Малко отклонение от истината — за нуждите на романа тук малко състаряваме видния възрожденски учител Димитър Русков, който е започнал преподавателската си дейност няколко години по-късно, обаче всички останали биографични сведения за него са автентични. Този бележит син на с. Градец и България досега твърде несправедливо е бил осъждан на подценяване и даже забрава, най-често потулван зад гърбовете на баща му Руско Чорбаджи и на сина му Руско, познат повече като генерал Радко Димитриев, докато той положително не им отстъпва по ръст и заслуги. Авторът ще се радва, ако тази книга бъде само начало на повторното опознаване на този крупен наш възрожденски деец и признаване на голямото му народополезно дело.