Като ги пуснаха, Стойко се върна в Котел, постегна дарака си на Серьов бряг и запретна ръкави да изплува някак от блатото на неизчислимите борчове, в които бе затънал; не можеше да се рече, че успяваше да надмогне немотията — това личеше и във външния му вид, — но носеше с достойнство злата си участ. За разлика от него, Георги остана в Цариград и там се посвети на адвокатство — дума, която покрай него за пръв път се чу в целия Котленски и Сливенски край, — а наред с него (впрочем твърде неудачно) се занимаваше и с търговия59.
Сега, пътувайки по своите търговски и адвокатски дела, Георги за щастие се случи в Котел точно по времето, когато дойде поканата от Яна. И пожела да засвидетелствува почит на човека, с когото се имаха за някакви далечни роднини, но какви — сами не знаеха докрай. Наред с почитта той имаше и някои други подбуди, но за тях предпочиташе да не отваря приказка.
Като искаше да се види със своите роднини — близки на сърцето му, но иначе редки по срещи, Бяно взе със себе си Боян, първородния, и се запъти към тях. Поздрави ги шумно, примоли се да им сторят място, настаниха се със сина помежду им.
— Голяма челяд си навъдил, чичо Стойко — започна, — ще те помоля да ми назовеш кои са.
В странното и малко недоизяснено роднинство, помежду им Бяно се обръщаше към Стойко Раковалъ̀ с „чичо“, а Стойковите деца, от своя страна, наричаха „чичо“ него, Бяно.
Стойко му ги изреди. За двете дъщери Бяно се бе подосетил, че дори и ги разпозна — по-голямата, Неша, беше все така сериозна и важна („курназеенето е от майка й“, помисли той), докато другата, Нанка, и сега изглеждаше същата лудетина, каквато се проявяваше и преди четвърт век. Както бе помислил още при първия поглед, двамата мъже до тях се оказаха Стойковите зетьови: Стоян Киров водеше Неша, а Кръстьо Търпански — Нанка. Когато ги представяше, Стойко не пропусна да спомене, че отърваването им от стамбулския зандан двамата със сина дължаха до голяма степен на зетя Кръстьо — главно той търчал да уговаря и подкупва големците.
Харесаха на Бяно и дъщерите, и зетьовете, но ако нещо го порази, та чак го заплени от удивление, това беше изгледът на сина Георги (помнеше го още като палавника Съби, та отиде известно време, докато се изясни промяната). Беше висок и наглед здравеняк, с високо и широко чело на рано помъдрял човек, черни коси и мустаци и също така маслиненочерни очи, живи и изумително подвижни, изражението на които бързо преливаше от сърдечност към студенина и от жертвоготовност, към заплаха. Говореше сладко, подкупващо ясно, но както и в погледа, също и зад този кадифен глас се усещаше прикрита желязна твърдост60. Но може би в не по-малка степен го порази облеклото му — довчерашният „неповинен“ българин от цариградските тъмници беше в сюртук до над коленете, черен и пристегнат в кръста, та подчертаваше стройността и височината на снагата, панталон на надлъжни ивици (думата „райе“ още не беше дошла по тези места), снежнобяла риза с колосана яка и червена вратовръзка, завързана на джувка — единственото цветно нещо във външността му. Но не бяха само дрехите; повече от тях впечатляваше особеният начин, по който Георги ги носеше — имаше нещо оперено, дръзко, „напук“ в този „особен начин“; ако искаше съзнателно да дразни турците, без да им казва думи от рода на „и все пак вие сте азиатска паплач, пък ние сме хора на цивилизацията, европейци!“, той надали щеше да носи дрехите си по друг начин.
— Разкажи как живееш, чичо Стойко — предложи Бяно. — Оставиха ли те най-сетне на мира гаджалите и другите, по-лошите, вашите котленски нерязани турци? — С тези последни думи тогава се означаваха онези продажни чорбаджии, които духом и тялом служеха на властта.
Стойко Раковалъ̀ се поколеба но отговори; Бяно не пропусна да забележи, че го направи наспроти явната си неохота, колкото да не досегне домакина — Стойко не беше човек, който да се изплъзне от истината с едно нищо незначещо „Горе-долу добре съм“, а същевременно гордостта му ненавиждаше да се поставя в такова положение, че да буди съжаление и снизходителност.
59
Биографиите на Г. С. Раковски са толкова много, че е невъзможно, а и ненужно да бъдат изброени. От трудовете за него, сравнително най-изчерпателни и близки по издаване, ще препоръчаме главно два: Михаил Арнаудов. Георги Стойков Раковски, живот, дело, идеи. С., Наука и изкуство, 1969, и Веселин Трайков. Георги Стойков Раковски, биография, С., БАН, 1974. За някои от малко познатите епизоди от живота му срв. студията: Михаил Арнаудов. „Невъзможният образа“ на Раковски. Някои тъмни епизоди от живота на революционера през 1853–1854 г. — в: Дела и завети на бележити българи, С., ОФ, 1969.
60
Тук се изкушаваме да цитираме изцяло описанието на Раковски, както то е направено от Йосеф Барак, редактор на чешкия вестник „Народни листи“, в което се възпроизвеждат впечатленията от малко по-късна епоха на Васил Стоянов — според нас най-пълния и най-добър словесен портрет на „бащата на българската революция“: „Този юнак (Б.а. — Раковски) беше решителен и постоянен, имаше неустрашимо сърце, дух твърде весел, жив, еластичен и извънредно енергичен, ако и да не беше често пресметлив, както трябваше да бъде. Раковски беше хубавец, имаше ръст висок, тяло здраво, жилесто и костнато, снага права, ход отмерен с твърди и смели крачки, плът бяла, коса черна и гъста, мустаци също черни като въглен, зрак ясен — същински белег на неустрашим хайдутин, — чело високо, вежди черни и почти винаги начумерени — пак белег на опитен, дълго време преследван хайдутин, — нос, уста и шия Раковски имаше средни и изобщо намираше се винаги в най-добро здраве. Само на лявата му ръка липсваха последните два пръста, които беше изгубил в кървав бой с турците. От друга страна, Раковски беше почти винаги весел и в общество, особено гдето имаше госпожи, твърде забавителен и закачка. На драго сърце приказваше за своя живот. Говорът му беше гладък, приятен, привлекателен и убедителен: гласът му беше ясен, звучен, даже — когато го изискваше нуждата — приличен на гръм. С една реч: Раковски беше извънредно надарен…“ Срв. Йосеф Барак. Георги С. Раковски; в сборника: Ютро, издадено в полза българска майчица. Прага, 1883.