— Не те чух, вуйчо, да наредиш нещо за мене — рече Георги.
— И за мене — допълни Аджема. — Само да събудя чичо ли?
— Вас двамата не бива да ви виждат в Сливен за известно време уж кротко, пък с безпрекословност им нареди Бяно. — За тебе, Никола, е достатъчно неделя или две да не си показваш носа вън от къщи. Но за тебе, Георге, това не стига. Вземи едно-друго от къщи и — да те няма. На майка си речи, че аз тъй съм преценил, да не си в Сливен, дорде не мирясат духовете; тя ме знае, аз съм и старѝло, и патило — щом съм ти дал такъв съвет, няма да е току-тъй. Пък ако слушаш мене, иди се укрий в нашия долап. — Бяно притежаваше един долап нагоре по Новоселския боаз, почти в подножието на „Куминя“; не го стопанисваше грижовно, та бе позапустял, но иначе още се крепеше. — Там от сто крачки бие на пустош, никой няма да се сети, че вътре се е приютил човек.
— Зная аз къде да се укрия. — За пръв път тази вечери познатата бабаитска усмивка се хлъзна по лицето на Георги, докато кимваше по посока на Балкана. — За мен скривалища — колкото искаш.
„Също като Манол! — трепна сърцето на Бяно, разпознал в тази усмивка покойния си брат отпреди трийсетина години. — Той беше от тия, дето морето им е до колене… Боже, дано поне Георги да няма неговата орис!“
— А нам нищо не поръча, тате — ненадейно прекъсна мислите му Руска. За малко бащата спря замислени очи върху нея. Вярно, по косата с цвят на зряло жито и в снагата приличаше на майка си, ала в лицето и още повече в остротата на погледа беше взела повече от неговия род, от Силдаровците. Също и туй нейно обаждане — и то не беше Янкино; такава намеса в мъжките дела пак идеше от Силдаровците, леля й Трънка например някога не си поплюваше да се обади по този начин.
— Ти ще ми приготвиш топла вода да се обръсна — нареди бащата, — а майка ти да ми извади празничния кат дрехи. Днес трябва да бъда тъй, че още отдалече всеки българин или агарянин, да се настройва на сериозност.
Той се надигна. Всички го последваха.
3.
Осми по ред в метоха влезе хаджи Никола Феслията и още от вратата се провикна така, сякаш говореше на хора, застанали на връх Гаговец:
— Що се е случило бе, братя християни? Какво е туй размирие в нашия Сливен? Клепалата бият на пожар, пратеници будят заспалите, по улиците се тълпи народ, питат се един друг… Кажете, братя! Чума ли се е задала, башибозук ли напира да ни изколи?
Говореше на своите „братя християни“, ала се обръщаше главно към чорбаджи Йоргаки, първия между първите. Йоргаки повдигна рамене и от това движение двете лисички на салтамарката му помръднаха като живи.
— Попитай тогози тука — изпуфтя тежко, като посочи с вежди към Бяно Абаджи на другия край на миндерлика. — Негова милост ни събра.
— Да, да, попитай го — допълни припряно Кутьо Ганчев и изпъкналата му адамова ябълка подскочи два-три пъти към устата. — Вдигна ни по тъмно, разпоредил да бият клепалата, пък мълчи, не казва дума. Питай го, че като отговори на тебе, белки разумеем работата и ние.
— Потърпете още малко — студено изговори Бяно. — Чакам един човек. Тукашен, от нашите. Дойде ли той, ще научите всичко. И недейте толкова се горещи. Знаете ме отдавна — не съм човек на лекомислените джумбуши, та щом съм ви повикал, сигур ще да е за нещо важно.
Каза това и отново заключи уста. А изпод поприсвитите си клепачи заоглежда чорбаджиите, като се опитваше да предрече кой как ще приеме новината. Ето го отсреща кмета Йоргаки. Висок, внушителен мъж, малко по-пълен, отколкото му се полага, а в душата — винаги загрижен за пустото му първенство; той ще изрече големи думи за турските безчинства, ала няма да се реши да отиде в конака и да удари с юмрук по масата, зер нали Али ефенди и другите може да се разгневят и да го избишкат от кметството. До него Панайот Минков, най-младият от събраните в тази стая, сигур няма да се побои да отиде и в конака, че, ако се налага — и в Цариград. Не е той от ония юначаги, дето не им приляга да се нарекат храбреци, понеже изобщо не познават уплахата; в светлите очи и зад изпъкналото гладко чело на Панайот може да се появи страх, но той ще го надвие от единствената грижа да бъде полезен — впрочем именно затова сливналии го обикнаха отрано, та още толкоз млад, с непълни тридесет години, го избраха общинар. За слабостта на Бяно към Панайот Минков имаше и още една причина, но хитрувайки, той се преструваше пред себе си, че не я взема предвид: Панайот беше племенник, сестрин син, на онези братя Топракчиеви, с които го свързваха толкова свидни спомени от младостта…