— Ще излъжа, ако река, че всичко е текнало по мед и масло — каза той неохотно. — Борчове до шия, пък и на нерязаните турци начело с техния горгорбашия хаджи Петър все им се виждат малко патилата, които претеглихме. — Той говореше за враждебно настроените към него чорбаджии и за хаджи Петър Матеев, техния първенец, навярно главния виновник за задържането и затворничеството на Стойко и сина му. — Но бог е милостив, та вярвам, ще се оправя, отново ще се вдигна на крака — продължи с престорена самоувереност. — Е, ръцете не държат, както навремето, когато идвахте с брат ти да вземете терк от чарковете, ама в тази побеляла глава няма още мисъл за предаване.
Бяно разбра, че е повел нещата по хлъзгав друм, та се постара да ги насочи по ново русло. Той кимна към Боян и Георги:
— Гледай, чичо Стойко, сдушиха се веднага. Доколкото си спомням, само веднъж са се срещали, когато преди години ти водеше сина на учение в Карлово, та пренощувахте под нашия покрив. А като ги гледаш сега, ще помислиш, че катадневно са били заедно…
Беше наистина така — между двамата млади далечни сродници вече се бе повел оживен разговор, подбудител за който беше, разбира се, Георги Раковски. Бащите се поприведоха към тях и се заслушаха.
— Представи си, чичо Бяно — въведе ги в разговора Георги, — на братовчеда сте дали стародавно име, което преди много столетия един наш ра̀ковец е прославил далеч извън пределите на великата наша България.
— Признавам, това ушите ми го чуват за пръв път…
— Да, да! Имало е нявга, когато Ра̀ково е бил богат и многолюден град, един Боян войвода, който е водил победна дружина на поход чак до Горна Моравия61.
Бяно приготви уста да сподели чистосърдечно, че с Яна не са знаели нищо, за ра̀ковския Боян войвода и че името на сина бе дошло някак си твърде случайно. Но не успя да се обади. От другия край на трапезата към тях се провикна Добри Желязков:
— Хей, бай Стойко, прочут песнопоецо! Няма ли кой да развесели тази трапеза с една песен бе? Или се свършиха вече котленските?
На Стойко Раковалъ̀ никак не му беше до песни, това челядта му и Бяно покрай нея знаеха много добре. Но Стойко бе прочут не само като песнопоец, а и като пословично мъжествен човек. Той и сега намери сили, та за да не скърши настроението на празненството, издигна глас — все още звънлив и плътен — и запя:
Рожденият ден продължаваше…
5.
Никой не бе забелязал кога поп Юрдан се бе отделил от трапезата. Нямаше да му обърнат внимание и сега, когато се връщаше, ако не водеше със себе си още един гост. Но дори и да не го бяха зърнали, той се постара да събере всички погледи в новодошлия:
— Абе ти, бате Бяно, и вие, братя християни, няма ли да приемете на празничната си гощавка едного чужденеца? Или ще ви се досвидят залъкът хляб и глътката винце?
Никога не се разбра дали новият гост бе имал намерение да се престорва на непознат. И да го е имал, то е било напусто — когато видяха правата му плещеста снага и лицето, което навярно щеше да минава за валчесто, ако не бе така слабо и жилесто, по дължината на трапезата се разнесе едно многогласно, пълно с изумление, макар и сподавено произнесено:
— Бойчо!… Я!… Я, Бойчо!… Бойчо бе!…
Откъсна се то най-напред от устните на онези, които някога го бяха познавали или поне виждали — Бяно, Добри Желязков, Никола Кебеджията, нежели и Иван Хитов. Но го подеха и всички други, за които не бе кой знае каква гатанка за разгадаване, че към тях в прилични по плат и кройка и подозрителни по чистота северняшки дрехи приближаваше не друг, а най-големият от войводите, които подобно на орли бдяха в тези години от висината на Балкана над българщината, назоваван по родното му място Бойчо Цеперански.
Пръв от всички се окопити Бяно. Той съвсем не по петдесетгодишному рипна на крака, па почти изтича към госта и го притисна до гърдите си, сетне го отдръпна и го огледа.
— Бре, Бойчо, същият си, бог да те благослови! Съвсем същият, само дето си турил тези два сребърни кичура над ушите…
— А ти кой от Силдаровците си? — запита в отговор прославеният войвода, като се засмя така, че се видяха всичките му зъби — до един запазени, въпреки да бе отколе излязъл от първа младост. — Онзи ли, дето щяхме да се изпостреляме тук, на същото това място, или другият, по-големият, с когото пък заговорничехме да сваляме султана?
61
За споменатият Боян войвода няма абсолютно никакви исторически сведения. Не е известно дали Раковски действително е вярвал в неговото някогашна съществуване, или го е измислил, за да буди националната гордост на българина, но неговото име и походът му са намерили място в съчиненията на големия котленец. Както Иван Драганов от Раково, ревностен изследовател на миналото на своето село, обърна внимание на автора, нему са посветени следните стихове от „Няколко речи о Асеню Първому и сына му Асеню Второму“ от Г. С. Раковского, у Бялград… 1860 г. в раздела „Бойан войвода или Българскы поход в Горнйъ Моравйъ и в Боемийъ“ (Цитатът правописно и стилово силно осъвременен: