— По-големият, по-големият — отвърна на усмивката му Бяно. — Сполай ти, че почете с идването си моя празник. — Сетне се обърна към трапезата: — Сторете място, братя. Сторете място на този най-личен… — Щеше да каже „горски юнак“, но едно предупредително изкашляне на Бойчо го накара да измени думата си: — … българин.
А макар отдавна да се разбра кой бе в действителност този най-личен българин, поп Юрдан реши да му дръпне една „много хитра“ лъжа:
— Негова милост е караабаджия из Севлиево — каза високо, ала неубедително. — Вярвам, не ще му откажете гостолюбието си…
— Ето тук, на моето място се настани, хм, търговецо — покани го стопанинът, но войводата поклати глава:
— Щом сте толкоз гостолюбиви, добри хора, ще ми позволите ли да доведа но един мой другар?
— Иска ли питане!
Поканата и готовността им очевидно бе очаквана от Бойчо Цеперански, защото за другаря си той не отиде, както е думата, през девет планини в десета, а само се отдалечи на двадесетина крачки и подсвирна по особен начин, сякаш дървесна жаба стържеше песента си. Тозчас иззад шубраците се показа един също като него безоръжен мъж в подозрително чисти, без една прашинка дрехи, обаче за разлика от войводата, бе по-висок, със смугло, но не и неприветливо лице и с дълги до раменете почти напълно бели коси.
Като го видя отдалече, Бяно най-напред зяпна от изумление, сетне се провикна, изпущайки по някоя дума от приказките си:
— Янке!… Добре!… Вижте… Да не съм… Това е!…
— Това е Кара Махмуд! — остро и безпрекословно го превари поп Юрдан. И натърти още веднъж: — Разбрахме ли се, хора? Това е Кара Махмуд, тъй да знаете! Нищо че не знае една турска дума…
За втори път в няколко минути Бяно Абаджи припна като момче през сергията и с нещо като ридание на уста се хвърли в прегръдките на новодошлия. Бяха далеч от останалите, та никой не го чу, когато изрече с повече вопъл, отколкото радост:
— Мавроди!… Братко!… Живи бяхме, господи!…
Другият се пресегна през рамото му и пообърса очите си.
— Слава на бога, че те намирам жив и здрав, Бяно!… Пък аз, глупакът му с глупак, да те търся чак по Московията… — След това отпусна прегръдката си и попита с променен глас: — Тука ли е?…
Бяно разбра недоизречения въпрос.
— Разумява се. Нали ти дадох дума да го отчувам като свой син…
— За бога, не ме мъчи, покажи ми го!
— Онзи там вляво, дето е с разгърдена бяла риза и поизвърнат към нас.
— Всички са с бели ризи и извърнати насам — смъмри го Мавроди. — Да не е русоватият…
— А, не! — позасмя се Бяно. — И той е Иван, но баща му е нашият Добри Желязков. Другият, с тъмния перчем, точно срещу Иванчо Добрев.
— О, свети боже! — премаляло издума хайдутинът. — Одрал е кожата на моята Неда…
— Ще му се обадиш ли, Мавроди?
— Засега не — тъй обещах и на войводата, и на поп Юрдан. За по-нататък ще помислим.
Не можаха да си кажат нищо повече — при тях дотичаха Добри Желязково и Яна. Добри не прегърна „Кара Махмуд“, а го опипа за пояса, отлепи го от земята и го завъртя веднъж, дваж, триж във въздуха. А после се случи нещо, което комай сливенци не помнеха — чуждият мъж хвана русата Яна за раменете и братски-нежно я целуна по челото… Докато околните да се опомнят от това ново смайване, Бойчо Цеперански се провикна — волно и с преливаща сърдечност:
— Хайде бе, братя сливналии!… — Няма ли кой да почерпи по стакан вино гостите, дошли чак от Ловеч?…
— Не беше ли Севлиево? — присмя му се дружелюбно Никола Кебеджията, докато вървеше срещу него с протегната десница. Здрависаха се като познати и наистина се знаеха — когато преди години Стоян и Добри Кръстеви, братя на хаджи Никола, шетаха с прочутите си „мечкарски шишанета“ из Сливенския балкан и Тунджанската долина, Кебеджията, техен пръв ятак, бе имал случай покрай тях да се запознае и с Бойчо. После попита практично: — На сигурно ли си, войводо?
— Не се страхувай за нас — кимна мнимият караабаджия. — Разставил съм така дружината наоколо, че дори лисица не може да ни изненада.
Насядаха. На крака остана само Бяно но вдигна пръстен стакан:
— Братя! Народът ни умно е казал: „Старо вино и стар приятел — дръж ги!“ Тук имаме точно това: старо вино в ръката и стар приятел до сърцето. Да изпием едното за здравето на другото.