— Не го гледай така вторачено — посъветва Бяно. — И той усеща погледа ти върху себе си, и останалите захващат да подозират нещичко.
— Какво да сторя? — оправда се „Кара Махмуд“. — Не се ли досещаш що става сега в душата ми? Двайсет години да си го мислил загубен безвъзвратно, пък като го срещнеш, да видиш в него едновременно и сина, и майката… — Той направи усилие и смогна да откъсне поглед от Иван. — Питай ме нещо, че като ти отговарям, белки се позалисам…
— Последното, което преди толкоз години чух за тебе, беше, че московците са те заптисали с Бойчо…
— Десетмина бяхме — мрачно кимна другият. — Бойчо, двамата му братя, аз и още половин дузина, дето ни бе излязло име на по-буйни.
— И как стана така, че ви намирам сега в Балкана?
Приятелят от младостта му го разбра погрешно:
— Нашия хаджи Христодул, помниш ли?
— Христодул и Коста Топрачкиеви? Как мога да не ги помня!… — Я виж оня там, светлоокия, дето говори така разпалено. Казва се Панайот Минков, техен сестрин син е.
Тази бележка за роднинството не направи никакво впечатление на белокосия. Той следваше собствените си мисли:
— Издирих Христодул чак в Брашов, започнал е търговия там, позамогнал се е. Питах го стократно за тебе. И той стократно ми се закле все в същото: видял те е в Преселението, даже известно време сте карали кола до кола. Къде ли не обиколих, кого ли не питах. Пък ти, дяволе проклети, да си останал в родния Сливен…
— Не те е излъгал Христодул, наистина бяхме кола до кола в онзи ужасен ден. Само че мен после ми скимна, та се върнах. С Яна и децата. Ей тъй на̀ — от Балдарамския мост свих настрана и се прибрах. — Очите на Мавроди пак се хлъзнаха към другия край на трапезата, та Бяно избърза да го върне: — Аз питах друго. Заточили са ви в Сибир, тъй се разчу тука, пък ето — срещам ви, слава богу, здрави и читави на един хвърлей от Сливен.
Мавроди се замисли и лицето му няколко пъти смени изражението си.
— Бойчо е удивителен човек — каза най-сетне. — Най-удивителния, когото съм срещал в дългия си и пъстър живот. За Сибир ли питаш? Да, бил е той в Сибир, заедно с братята си. Запрели ги в някаква крепост, слънцето като залязвало над нея, тук още било преди разсъмване. И ги държали лошо, Диарбекир бил цвете пред тамошното…
— Братята руси и християните са…? — не повярва на ушите си Бяно.
— Братя и християни ли са били, това не знам. Но знам друго — само два дни по Коледа и три дни по Великден са им сваляли прангите от шията.
— И после?
— Избягали. Използували великденските дни, когато били без пранги, спуснали се тримата братя по петнайсетаршиновата стена на крепостта62 и се видели за пръв път на свобода. За зла случка Георги, вторият брат, при скачането си счупил крака. И тогаз… е, няма защо да крия от тебе, тогаз Бойчо и Петър, третият брат, заклали Георги, за да не попадне пак в робията, и след едно пътуване, което е нещо като приказка — минали са чак през Индия!, — дошли отново тук, за да развият както преди хайдушкия байрак…63
— А ти, Мавроди? От разказа ти не пролича ти как се избави от заточение, та да се наредиш под байрака на войводата Бойчо?
— Аз изобщо не стигнах до заточение, Бяно. — Хайдутинът отметна белите си коси и се засмя хитро. — Забравил ли си по Богоявление кой най-често докопваше кръста всред натрошените ледища на вира?
— Да не искаш да кажеш?…
— Ами че да. Още като ни водеха на север и минавахме Дунава с каик, Бойчо по наша уговорка уж ме халоса, та се преметнах в реката и… Е, останалото можеш и сам да допълниш. Важното е, че веднага след това хукнах да ви търся. А когато не ви намерих и се примирих с новата злочестина, Бойчо вече събираше дружината в Балкана. Това е всичко. Сега разказвай ти!
— Нали се уговорихме, че ще се промъкнеш при мен в херодаята? Там ще чуеш всичко от игла до конец, ще ти доведа и…
— Чакай — спря го другият. — Не чу ли нещо?
„Нещото“ не бе убегнало и на войводата. Него Георги Трънкин тъкмо го молеше едва ли не на колене да го вземе в дружината си, когато изостреният му слух долови три проточени изкряквания на врана.
— Остави, момче — каза Бойчо, — ти си по-нужен на горката си майчица, която си е потрошила живота, за да изгледа тебе и брат ти. — После се приведе към Мавроди: — Чу ли? — Белокосият потвърди. — Не е като на голяма опасност, ала за тебе тук май няма повече място.
— Разбирам те, войводо. Прощавайте, приятели. А с тебе, Бяно, както се уговорихме…
62
Тъй като аршинът е бил мярка между 0,68 и 0,71 м, следва, че стената е била около 10 м висока.
63
Биографичните сведения за Бойчо — автентични, включително изумителното бягство от сибирската крепост (по сведения, които авторът не можа да провери, касаело се е за Иркутск) и жестоката гибел на брат му. За него съвременниците пишат Панайот Хитов, Филип Тотю (той е запазил и „хайдушкия закон“ на войводата Бойчо) и др.; за всички той е най-бележит от войводите в средата на ХІХ век и учител на такива прочути войводи и революционери, като Димитър Калъчлията, Пею Буюклията, Желю от Черкешлий, Желю от Ямбол, Панайот Хитов, Филип Тотю и т.н., и т.н. Бил е родом от тревненските колиби Цепераните, от които произлиза и името му Цеперански.