Двамата застанаха един срещу друг. И не можеше отведнъж да се каже кой се чувствуваше по-неловко — виновният работник или чаушинът, комуто за пръв път в живота се налагаше да изисква от някого сметка.
— Нещо не върви, а? — попита Боян, като се стараеше да придаде спокойствие на гласа си. Другият заби поглед в земята. — Работата ти днеска е калпава, Господине. Разбираш ли, днеска. Защото прегледах сукното ти от последната седмица; за малко да се обзаложа сам със себе си, че друг човек го е тъкал… Искаш ли да си видиш днешното?
Господин Токтанджиев поклати глава — види се, беше достатъчно опитен работник, за да е останал сляп за грешките си. Вместо това внезапно произнесе с глас, който издайнически потреперваше:
— Не ме изволнявай, чауш ефенди, аз…
— Не ме наричай „чауш ефенди“ — строго го прекъсна Боян. — Майсторе, Боян Силдаров, както искаш, само не така по турски.
— Само не ме изпъждай, майсторе. Ще се върна при стана и повече нито възелче няма…
Боян отново се почувствува неудобно, сякаш бе облякъл чужда, по-тясна дреха — смути го съдбовността, която другият виждаше в десницата му. Властта също е нещо, с което трябва да се привиква…
— Кога чу от мене думата „изпъждане“? — сухо запита той. — Аз само отбелязах, че работата ти днес не върви. И те попитах като човек за причината.
Работникът прокара ръкав през челото си.
— Кахър имам, майсторе. — Очите му отново се събраха долу, във върховете на грубите терлици. — Илия… момчето де, трета неделя върви на лошо. Даскал Инзов го гледа, не му разбра болестта. — Боян не се изненада; Димитър Инзов наистина покрай учителствуването имаше много занаяти, на по-предни места между които бяха малджийството (иманярството), зъбовадството и лечението — на юношески години бе слугувал известно време на един лекар немец, та бе понаучил това-онова от него. — На баячки го водих, куршум му лях — нищо. Сетне го заведох при един евреин в Ески Заара65; уж бил учил в Австрията, уж можел да вдигне умрял от постелята пък то… Накъсо речено, измъкна ми где що имах за прегледи и церове, пък помощ — никаква. Сега, по обед, дойде Стефан, по-малкият син — Илия май си отивал…
— Разбирам. — Веждите на Боян отново изписаха правата линия. — Прав си бил да мислиш за момчето, не е малък кахър това. Е?
— Какво „е“, майсторе?
— Като мисли, сполучи ли да измислиш нещо?
— Тук, в Клуцохор, има нов лечител. Грък. Костаки хекимина, тъй му казват66. Учил бил в Атина и Франция.
— Защо се колебаеш? — припряно го прекъсна „чаушинът“. — Защо не заведеш Илия при него? Или му нямаш вяра?
— Не е до вярата, майсторе. Дори хубави думи чух за гърка, изправил на крака неколцина, дето вече ги бяха отписали. — Ново избърсване на челото. — Само че бил голям скъпчия, майсторе. Пък аз всичко спестено потроших, сторих и цяла камара борчове. И се чудех сега кого още аджеба мога да закърпя…
— Колко взема скъпарят?
— Различно. — Човекът сви отчаяно рамене. — На такива като нас, дето вятър ни духа през джобовете, прибирал по два юзлука67, церовете после башка. На големците от които има други ползи, не вземал нищо. А на разни жени и кадънчета даже плащал отгоре. Зер бил много по онази част, тъй казват…
Боян премисли известно време, после изсумтя нещо като „Чакай ме тука“ и изскочи от стаята. След минута вече стоеше пред Добри Желязков и се прехвърляше смутено от крак на крак:
— Знам, че туй, което ще кажа, не е редно, господин Желязков. Нито съм отработил нещо във фабриката, нито вие сте се уверили дали ще имате полза от мене, че изобщо да ме задържите…
— Хайде де — подкани го Фабрикаджията. — Режи по-направо.
— Искам да помоля за половин меджидия68. Ако е невъзможно, благоволете да ми я дадете като заем.
Добри Желязков понечи да разпита младежа защо така изведнъж бе почувствувал нужда от пари, но забеляза разстроеното му лице и се отказа. Мълчаливо развърза кесията си и търкулна на масата не половин, а цяла меджидия.
— Вземи — каза просто. — Цялата, цялата вземи.
Боян прибра златната монета, но не пропусна да се осведоми:
— Как ми я дадохте, господин Желязков? Като дълг или кесмиш? — „Кесмиш“ казваха тогава, пък и много по-късно, дори и след Освобождението на „удръжка от заплатата“.
66
Малко отклонение от фактите — Костаки хекимина се е установил в Сливен малко по-късно от описваното време. Другите сведения за него в книгата са достоверни.
67
Умоляваме читателя да не се опитва да си състави точна представа за турската парична система от епохата и го съветваме за размера на дадена сума да съди по отношението на героите към нея — тя е толкова объркана, че изучаването й затруднява дори специалистите. И най-странното е, че съвременниците са се оправяли превъзходно в нея… дори когато са били неграмотни. Причината за изключителната бъркотия се крие в това, че грошът, основната парична единица на Турция, е бил сравнително стабилен до първите години на ХІХ век (тежал е средно 12,65 г. и е имал съдържание на сребро 12,41 г.), после обаче многократно е бивал обезценяван, като предишните монети са оставали в обръщение с по-високата си стойност спрямо по-късните. Например при султан Махмуд ІІ грошът е обезценяван на два пъти: до 1819 г. той е бил с тегло между 6,15 и 8,56 г. (сребро 4,50 г.), а след тази дата — между 2,75 и 3,45 г. По времето на султан Абдул Меджид, за когато се отнасят събитията от нашия разказ, грошът е вече с тегло 1,22 — 1,42 г., ще рече повече от 10 пъти по-лек (респ. по-евтин) от същата монетна единица от началото на века. Скъпият грош от властвуването на султан Селим ІІІ се е делял на 40 пари, като в обръщение са били и други монети: бешлик — 5 пари, онлук — 10 пари, ирмилик — 20 пари или 1/2 грош, юзлук — 100 пари или 2,5 гроша. Бъркотията се допълва от това, че в по-късно време някои от тези имена на монети се отнасят вече не към парите, а към грошовете: бешлик е вече 5 гроша, а онлук — 10 гроша. Повтаряме, че в обръщение са били и по-скъпите стари пари (затова в речника на поданиците на турската империя е имало понятия, като „махмудия“ — монета, сечена по времето на Махмуд, „меджидия“ — от властвуването на Абдул Меджид, и т.н.). В случая очевидно става дума за юзлук — 100 пари от стария грош или 2,5 гроша, които отговарят на около 23,3 гроша, сечени от Абдул Меджид. Следователно лекарската такса на Костаки хекимина е била значителната за времето си сума от около 46 гроша! На онези, които искат да се запознаят по-основно с въпроса, бихме препоръчали интересната статия на Любен Беров: Първите циклични кризи на европейския капитализъм и стопанската конюнктура в българските земи през ХІХ век. Исторически преглед, 1978, кн. 6, стр. 22.
68
Меджидия — златна турска монета (лира, алтън) по името на султан Абдул Меджид. Равнявала се на 100 гроша или на 68 от по-старите, Махмудови грошове.