— Както ти решиш, аз не бързам. Най-лесно ще ти е, ако малко по малко я връщаш от месечната плата. Не, не, не ми благодари!
Малко по-късно Боян вече натикваше силом монетата в изпотената ръка на Господин Токтанджиев.
— Начаса заведи момчето при хекимина — заповяда му сухо. — Туй е въпрос на живот, човече, не може да се протака. Хайде, вън! Благодарностите ти може да струват…
А после отпрати и майстора Диню Овата и сам зае мястото на отсъствуващия работник. Там към края на работното време го завари устабашията Добри Желязков, който според обичая си правеше вечерен оглед на цялата фабрика.
— Ти пък какво търсиш тука?
— Замествам едного работника, господин Желязков.
— По каква причина?
Само за секунда лицето на Боян се засенчи. Сетне отговори, заобикаляйки въпроса на началника си:
— Ще бъда полезен вам и на фабриката само ако усвоя работата на кое да е място, тъй мисля аз.
Добри Желязков беше „от стара коза яре“ (негов израз) и несръчното хитруване на новия му помощник не го заблуди. Но той размисли продължително, като машинално разтриваше китките си — „въртяха го ставите“, както често се оплакваше напоследък, — пък сви рамене и отмина. Не отиде далече. В едно кьоше на работилницата „сви“ майстор Диню и от него разбра част от събитията, другата част лесно възстанови сам.
„Какво ли ще излезе от това момче? — запита се той, докато отдалече следеше работата на Боян около машината. — Боян има онзи инат, който прати дядо му на бесилото, добросърдечието на баща си, благодарение на което Бяно се радва на всеобщо уважение и на празна кесия, пак от него е взел и пословичната изправност в работата си, от Яна пък е наследил тънката душевност, дето прави човека отзивчив на всяко чуждо злощастие… Какво ли наистина ще излезе от такава една смесица?“
От тази смесица щяха да излязат още твърдост на духа в решителни часове и жертвоготовност. Но тях Добри Желязков щеше да узнае подир години — когато Боян щеше да ги прояви в негова защита…
7.
Вторият наплив на мющериите ставаше обикновено надвечер, когато майстори и търговци, прибирайки се към дома хлътваха в касапницата да купят парче месо за утрешната гозба на семейството. Като се готвеше за този втори наплив, Панайот тъкмо нарязваше заклания сутринта добитък, когато вратата скръцна и в очертанията й се появи една фигура, която той — за съжаление — добре познаваше.
Беше Топчи Ахмед, бьолюкбашията.
— Колагеле, Панайоте! — поздрави турчинът от вратата; ако човек не го знаеше, щеше да помисли, че този глас прелива от добросърдечие. Панайот Хитов обаче имаше вече предостатъчно опит и от тези следобедни посещения и от тия привидно дружелюбни поздрави, та само изсумтя нещо неопределено в отговор. — Виждам — продължи бьолюкбашията, — двамата с Петър сте подготвили добра стока за мераклиите.
— За мераклиите с пари — подхвърли през рамо двадесетгодишният касапин, докато окачваше на ченгелите чейреците и целите животни.
— Точно такъв е преди тебе — ухили се насреща му Топчи Ахмед. — Каручката навънка виждаш ли? Искам да натовариш в нея дванайсет от най-добрите си шилета. Сигур се досещаш — за конака са.
Панайот избърса ръце в престилката си и облегна лакти на тезгяха.
— Правиш ли сметка колко ще ти струват дванайсет добичета, бьолюкбаши ефенди? Туй е коджа месо, цяло малко стадо го речи…
— Няма да се пазарим, Панайоте. Колкото го сметнеш, толкоз!
— А парите?
— Ще си ги получиш. Рекох ти, месото е за конака. Пиши дванайсетте шилета в конашкия хесап, ще го уредим цялото топтан.
Младият месар се поприведе така, като че се готвеше да рипне през тезгяха и да впие пръсти в охранената шия на турчина. Топчи Ахмед сякаш долови движението му, защото благоразумно стори крачка назад.
— Слушай, бьолюкбаши ефенди, нека си приказваме „право куме в очи“. Двамата с Петър сме бедни момчета, не сме от родата нито на Саръивановите, нито на Гюлмязовите — не продадем ли, няма с какво да купим. А знаеш ли какъв е вече борчът на конака към скромната ни касапница? Без тези дванайсет шилета, дето сега ми искаш, ще да са се събрали до четири хиляди гроша. Чуваш ли, Топчи Ахмед? Че-ти-ри хи-ля-ди гро-ша!… Що искате от нас? Да спуснем кепенците ли?
— Ти бре, керата! — изруга от другата страна на тезгяха турчинът. — Ти в почтеността на конака ли ще се съмняваш бре? Конака ли ще броиш за батакчия?
Панайот усети как нещо червено замъгля погледа му. Без да разсъждава, ръката му се пресегна към сатъра, забит в дръвника. Пред него обаче се чу щракване, което го накара да се опомни — бьолюкбашията бе запрегнал пищовите си. Момъкът направи усилие да се овладее, облегна се на стената зад себе си и кръстоса ръце пред гърдите: