— Прав съм бил да дойда насам по нощите — засмя се насреща им. — Един горски юнак, слязъл направо от Балкана, и един довчерашен неволник от цариградските тъмници — е, щеше да дойде много, ако ни подушеха шпионите. — Без да чака покана, Раковски остави черната си твърда шапка и бастуна и се настани при двамата. — Аз всъщност идвах за тебе, чичо Бяно, ала ми е радостно, че срещам тук и…
— Мавроди Коджакара — представи се хайдутинът. — Пък за спокойствието на верните хора само Кара Махмуд.
Признанието за тайното име не направи никакво впечатление на младия човек — той очевидно в скритите работи се чувствуваше като риба във вода. И затова се задоволи само да кимне с разбиране.
— Може да ти се види смешно, чичо Бяно, но дойдох да ти предам едно много здраве.
— От баща ти? От сестрите?
— Не се мъчи, няма да познаеш. От много по-далечно място е. Уж все го имах наум, пък като бяхме горе шевката комай го изличи из паметта ми. От Браила е, чичо Бяно. Когато бях там, живеех, за известно време бях открил и школо в дома на един сливналия, Паскал70 на име, заселил се там след Преселението. Като научи, че падаме нещо роднина, сто пъти ми заръчва и поръчва — видя ли се с тебе, да ти предам неговото голямо „много здраве“. И че домът му ще е винаги отворен за тебе и челядта ти.
Бяно пропусна последните думи, той бе извърнал очи към другия гост.
— Чу ли? Нека не се казвам Бяно, ако…
— … ако това не е нашият Паскал хаджи Кутьов, разбира се — завърши вместо него Мавроди Коджакара. Коравият хайдутин подсмръкна шумно — споменът за другия приятел от младостта го бе разчувствувал.
Стопанинът се почувствува задължен да обясни:
— Преди години с Паскал, Мавроди, Добри Желязков и още неколцина приятели основахме наше, сливенско „Братство“, Георги. — Той се усмихна невесело: — Щяхме да строшаваме робската верига…
— Зная го, чичо Бяно. Зная го още от бай Паскал в Браила. Работата е, че сте искали да надскочите ръста си.
— Не, ние просто живеехме с погрешна представа за ръста си — рече замислено Мавроди. — Имахме се колкото връх Българка, пък когато дойде часът, оказа се, че сме просто мъничета.
— От вас ли чух, че сте мъничета?! — вдигна хубавите си вежди Раковски. — Вие, горските юнаци и народните закрилници, които за българина сте като звездите сред мастиления мрак на робското небе?
— „… като звездите сред мастиления мрак на робското небе“ — повтори хайдутинът. — Благодаря за тези хубави думи, господине, ще ги запомня за цял живот. Верни или не, те просто… просто разнежиха душата ми, все едно че чух песен на жетварка…
Георги Раковски махна с ръка — затрогването на хайдутина се бе предало и нему, пък той държеше да е външно твърд и неподатлив на разчувствуване.
— Нека да не сте надскочили ръста си — каза. — Да го кажем другояче — че сте изпреварили времето си. И вие от „Братството“, и вдъхновителят ви хаджи Иван Селимински, и моят славен вуйчо Георги Мамарчев, всички. Мечтали сте за свободата, пък не сте виждали — или просто не сте желали да видите, — че народът още не е бил узрял за нея. Сега обаче е друго. Сега мечтата не е вече гола мечта, а само още несбъдната действителност. Също като пилето преди излюпването, което си има туптящо сърце и душа, само дето още не е счупило крехката обвивка на черупката си.
— Не е толкова крехка — поклати глава Бяно. — Турчинът се е разбеснял, беззаконията и издевателствата се ширят… Но защо ли разправям това именно на тебе, гдето сам се нарече довчерашен неволник…
— По-възрастен си, чичо, и затова ще те помоля да ме извиниш, че няма да се съглася с тебе. Днешният ден не е като онзи от времето на „Братството“. Турчинът не е същият, българинът — дваж повече. Моят съселянин Бозвелията извърши чудо, дето ще остави името му завинаги записано в календара на българските светци — подхвана уж черковна борба, а на дело чрез черковната борба превърна българите от родове, села и градове в нация. Това го нямахте някога.
— Господин Раковски е прав — съгласи се Коджакара. — Помниш ли, Бяно, за това ни говореше и хаджи Иван Селимински — че не успяхме в делото си, понеже българинът от Варна не се чувствува кръвен брат на сливналията, а за другия от Охрид или Струга изобщо не е чувал…