Бурята

6 Още по-нататък на миндерлика е кръстосал по турски крака Кутьо Ганчев, също от младите в общината. Висок, че чак върлинест, дълговрат, с изпъкнали скули и надочни кости. Бърз и понявга сприхав в приказките, пък що се крие зад тях, мъчно е да го отгатнеш; кой знае как се случваше с този млад човек, че остава винаги по средата — уж тегли напред тромавите и прекалено разсъдителните, пък задържа дизгините на буйните и напористите. Помисли за него Бяно, огледа го от всички страни, пък тъй и не можа да реши до кои щеше да се нареди Кутьо подир малко. Точно в кьошето, сякаш за да осигури място за дебелините си, се е разположил Евтим, Евтим Димитров (или Димитриади, както той сам обича да се зове), може би най-влиятелният човек между събраните, по-влиятелен и от Йоргаки. Потомствен чорбаджия — баща му, Димитраки чорбаджи, бе кмет на Сливен до самата си смърт, когато в тридесет и седма година „благата и медената“ го прати в гроба, — богат за трима богаташи, той още по времето на баща си бе заел място в общината, а когато наследи златото, чифлиците и търговията му, излезе още по-напред; избута го състоянието му — тогава бе дошло времето, когато мнозина турци захванаха да съобразяват уважението си първо със заможността на човека, пък на второ място с вярата му. Имаше име на умен, до лукавство хитър, пресметлив; шегобийците разправяха за него, че робувал на три неща: на една слабост — към дъщеря си, на една омраза — към Добри Желязков Фабрикаджията (някакъв стар гарез се криеше в тази омраза, корените на който никой не знаеше), и един порок — виното. Евтим повече от който и да е друг би размърдал трътлестите задници на ония от конака, но няма да го стори; ще премисли той дали намесата му ще донесе полза лично на него и няма дори да помръдне тлъстите си бутове. За Никола Феслията и хаджи Гендо Бяно дори и не пожела да размисли — знаеше, че те ще изчакат думата на чорбаджи Йоргаки (или на Йоргаки и на Евтим) и мигом ще я прегърнат като своя. Последният в стаята беше даскал Димитър хаджи Костов, прякоросван от волнодумците Кара Димитър или още Димитър Черното7. Той само преди година време бе дошъл тук от Градец, родното му село, но вече си бе завоювал име на много образован учител (науките си бе усвоил в Бесарабия), родолюбив българин и уравновесен и доброжелателен човек, та макар да не беше още избран за общинар, начесто го канеха на съветите и, общо взето, се вслушваха в думата му. Ако останеше на него, Димитър Черното положително би отишъл да търси правда чак до султана, без да прави тънки сметки за собственото си благо и дори за сигурността на главата си, ала като неизбран общинар положително не ще намери място сред онези, които ще се жалват.

Бяно още премисляше тези неща, когато дойде чаканият от него човек — поп Юрдан поп Димитров. Той не влезе, а връхлетя така в общинската стая на метоха, че вратата по едно чудо не се откъсна от пантите си. Нито поклон, нито дума за поздрав — поп Юрдан застана посред стаята с разрошена сиво-руса грива, с вълча свирепост в погледа, дето никак не подхождаше на божи служител и на владишки представител, и с раздърпано расо, от което надничаха посребрените тепелици на два пищова; докато го гледаше, Бяно загуби из очи свещенослужителя, а сякаш видя онзи Юрданчо отпреди двайсет години, луд за десет луди и неуморим в изобретателността си да пакости на турците.

Поп Юрдан потърси поред очите на насядалите по миндерлиците и изтърси с такъв глас, сякаш изплющяваше по една анатема всекиму:

— Няма що, и това дочакахме — да допуснем Христовата вяра да стане за гавра на кирливите Мохамедови песоглавци!

За няколко секунди всички се смръзнаха, сетне Евтим Димитров произнесе несмело:

— Ама чакай бе, отче, не бързай да обвиняваш. Ние не знаем нито що се е случило, нито защо сме свикани тука.

— Не знаете ли? — все така кръвожадно изрева свещеникът. — Ние, сливналии, допуснахме агаряните да осквернят и ограбят божия храм „Свети Никола“, ето що се е случило!8

Думите му бяха изпратени от мешавица от гласове: „Не думай!…“, „Ама как!…“, „Мигар са посмели…“ Бяно сметна за необходимо да надвика всичките:

— Млъкнете! — Той не разбра как е произнесъл тази дума, но мигом се възцари тишина. — Ще стане тъй, както се тюхкаше Кутьо Ганчев: аз ви събрах, пак аз ще ви разясня всичко. И сетне ще искам съвета ви как да се преборим със злото.

6

Автентично.

7

Налага се едно уточнение. През епохата в Сливен е имало двама души с име хаджи Димитър хаджи Костов, единият учител (той е станал хаджия малко по-късно), другият търговец, но със значителна роля също в областта на образованието (подарил една къща за сграда на училище, спомогнал за създаването на девическо училище и т.н.). За да ги отличават, още съвременниците наричали учителя „даскал Димитър“, а търговеца — Кара Димитър или Димитър Черното (заради мургавия цвят на кожата и черната му брада). За опростяване на нашия разказ и за предпазване на читателя от объркване решихме да слеем, да обединим двете значителни фигури в една, като запазим прякора на търговеца, но проследим житието на учителя — несъмнено по-значителния от двамата, независимо че Димитър Черното е бивал дори член на меджлиса. За опознаване жизнения му път авторът дължи много на неговия пра-правнук инж. Никола Г. Чаракчиев от Пловдив, за любезното съдействие на когото изказва искрена благодарност.

8

Автентично. Сливенската църква „Свети Никола“ (в квартал „Клуцохор“) действително през 1850 г. е била обрана от турска шайка. Повече подробности в: Юбилейна книга на църквата „Свети Николая“. Сливен, 1934.