Бяно се прекръсти благоговейно:
— Господи, нека, нека най-сетне да бъде!… А кълна се, за вярване е. Преди двайсет години генерал Дибич е казал на нашите: „Потрайте още малко, следващия път ще бъде вашият ред!…“
— То ще излезе — рече Мавроди Коджакара, — че просто не ще има потреба от нас, „звездите сред мастиления мрак“. Зер Дядо Иван не е останал на нашите шишанета и калъчи…
— Не сте прави. И двамата не сте прави — страстно заяви Георги Раковски. — И Дядо Иван е като господа на небето — дава, ама в кошара не вкарва. Как мислите вие, няма ли да му е по-лесно, ако в деня, в който ще прегази Дунава, примерно сто хиляди български юнаци са развели знамена в Стара планина и са се явили откъм гърба на гаджалите? — Не си ли извоюваха, свободата така с чужда помощ, но и с народно въстание — също гърците на юг и сърбите на запад? Защо ние да чакаме своята свобода ей тъй, на тепсия? Не, господа. Казах го и ще повторя: ние трябва да сме готови за големия ден, що приближава!
— И за тогава ли?… — понечи да попита Мавроди, но Раковски не изчака въпроса му:
— За тогава. В славното време, което наближава, вие, „звездите“ и народните закрилници, като най-опитни в сраженията ще бъдете народните офицери и генерали. А дотогава народът ще черпи от подвизите ви упование в собствените си сили.
— Не каза нищо за такива като мене… — подхвърли усмихнато Бяно.
Раковски му отговори съвсем сериозно:
— Вие трябва да бъдете опора за тези, които са в Балкана, чичо. Тя, тази опора е нужна днес, ще бъде дваж по-нужна утре. — Той помълча малко, видимо се колебаеше. — Ще река нещо повече, този път не „за такива като тебе“, а именно за тебе. Дойде ми то наум, когато в началото на месеца бяхме на пиршество горе, на долапа ти. Защо, запитах се, не завъртиш чарковете на долапа? Сам се оплакваш, че очите ти вече не са за становете и ткалото…
— Наистина ли го говориш?
— Съвсем наистина. И ако поразмислиш, ще се съгласиш с мене.
— Като нямаш наум очите ми, нали?
— Признавам, така е. В утрешния ден ще бъде съдбовно важно дали горе, под „Мочурите“ ще има човек като тебе, или не.
Разговорът секна изведнъж — смелите предначертания на Раковски бяха по-обширни и по-високи, отколкото двамата приятели можеха така, за минута, да обхванат. Когато мълчанието заплаши да се превърне в тягостно, Мавроди Коджакара, за да се намери на приказка, разказа на Раковски за намерението им да прехвърли на Бяно бащината си къща в махалата Дели Балта. Когато стигна до затрудненията, Раковски прихна в смях — ами че това било точно из неговия занаят работа, той се наемал за ден или два да я уреди… е, стига да разполага с пари, за да „смаже“ (точно тази дума употреби) когото трябва от агаларите. В отговор Мавроди извади една доста издута кесия и развърза кожените й ремъци. Георги Раковски избра няколко монети, после се осведоми подробно за къщата, взе си и кратки бележки. И после се надигна да си ходи.
Когато Бяно се върна, след като го изпрати, кесията, все така разгъната, стоеше на същото място на миндерлика.
— Прибери я — каза му Мавроди Коджакара, като я показа с очи.
Бяно избухна в смях. Смя се дълго, до задъхване, а сетне обясни:
— Не ме гледай така стреснато, не се смея на тебе. Знаеш ли, горе зад баджата има един тайник, някога още баща ми го е правил. Сега ме напуши смях, понеже от неговата смърт, речи го — едно тридесет години, за пръв път ще се завърти гологан в това скривалище. — Той завърза кесията. — Какво ще кажеш за словата на Георги? — попита вече съвсем сериозно.
— Синът на Стойко Раковалъ̀ ще отиде далече. — Белите коси на хайдутина се люшнаха напред и назад. — Помни ми думата, той ще затъмни и баща си, и вуйчо си Георги Мамареца, с когото се канехме да вдигаме буна. Само едно не разбрах — откъде смята да събере той до сто хиляди юнака в Стара планина. Ако се чака от мене, аз със зор ще вдигна и стотина… А ти, Бяно? Ти какво ще кажеш?
— Че комай е прав — замислено произнесе, запитаният. — Може наистина да съм по-полезен, ако на стари години сменя занаята и подхвана долапчийството.
Мавроди се изправи, разкърши вдървените си крайници и посегна към силяхлъка си на стената.
— Време е — рече кратко.
— Подготвил съм ти една изненада — усмихна се срещу него Бяно. — Ще имаш охрана, докато отиваш нагоре при своите.
— Охрана? — смая се хайдутинът. — За мене?
— За тебе — потвърди приятелят му. — Ще те съпроводи Иван, дето само се зове Иван Бянов Силдаров…