— Аз си избирам Клуцохорското! — избърза Димитър Инзов, който живееше нататък. Хаджи Костов разпери ръце и се усмихна, та зъбите му бляснаха сред гъстата черна брада; жестът и усмивката трябваше да означават: „Не възразявам — явно Новоселското ще водя аз!…“
— … и в същинския Сливен едно Централно взаимно, което ще бъде под мое ръководство. Що се отнася до девойките, в Клуцохорското пак ще преподава госпожица Яндова, а в тукашното, Баби-Иванкиното — тъй го наричаха тогава по името на улицата, на която се намираше, „Баби-Иванкиния сокак“75, — ще си остане госпожица Желева. — Той раздаде на учителите по няколко гъсто изписани листа. — Ето и програмите, по които ще се преподава по отделения, еднакво за всички училища в града.
— Не споменахте само моето име, господин Чинтулов. — Това бяха първите думи, произнесени в този ден от Яни Сотиров. — Не споменахте името ми, а ми връчихте програмите. Как да разбирам това? Пропуск или добре пресметната подигравка?
— Нито едното, нито другото, господин Сотиров. Когато се запознаете с програмите, ще видите, че вам е отредена извънредно важна задача. Във всичките пет училища ще се преподава гръцки език, четене и правопис, по-късно ще се изучават също класиците. Всичко това ще бъде поверено вам. Впрочем по същия начин ще препускам между училищата и аз, за да преподавам отечествена граматика и катехизис.
— А какво ще правят учениците от Централното, докато вие сте в Клуцохор или, да речем, в Баби-Иванкиното? — попитал хаджи Костов.
— За съжаление това е един проблем, цялата сериозност на който ми е съвсем очевидна, а не виждам никакво разрешение. Нужен ни е още един учител, а го нямам под ръка.
— А Кешиша? — подхвърли Инзов. — И неговото име не се чу одеве.
— По-добре е изобщо и да не се чува. Нито за добро, нито за лошо. Нито да се закача частното му школо. Докато има край себе си ученици, нека да я кара както досега, пък нататък… Чинтулов не завърши, но го разбраха: Димитър Кешиша беше също от последните даскали елинисти, но познанията му бяха така скромни, че школото му вече крееше и както е думата, береше душа. — Нам трябва способен учител, образован, трудолюбив, предприемчив, изобщо човек с достатъчно дарби да поеме едно от трите училища, а на мен да остане общото ръководство и преподаването на някои по-специални предмети.
— Докато го търсим — обади се отново и все така носово Димитър Инзов, защо да не се обърнем към човек, който да поеме не училището, а преподаването на български език и катехизис? Какво ще кажете например за Панайот Минков? Нека не ми се сърди негова милост — той се поклони комично по посока на Яни Сотиров, — ала още като беше тук неговият господ Цукалата, господин Минков доказа, че знае езика на дедите си и е ревностен в защитата му.
Намекваше за една случка, която преди години бе вдигнала много шум в Сливен и още тогава създаде име на все още голобрадия Панайот Минков в средите на родолюбивите българи. Веднъж Георги Цукалас цял час говорил и развивал темата, че „всеки образован човек е длъжен преди всичко да познава основно матерния си език“. Тогава се изправил младият Минков и без да повишава глас, възразил приблизително следното: „Ако според тезата на моя уважаем учител всеки образован човек е длъжен преди всичко да познава основно матерния си език, то ние, българите, които също се стремим да станем образовани хора, би трябвало преди всичко да изучим българския език, който е матерният ни език, а след това вече да учим чужди езици; между това нас не ни запознават дори с азбуката на матерния ни език…“ Избухнал гръмогласен смях, а Георги Цукалас, загубил самообладание от гняв, захванал ни в клин, ни в ръкав да реди цитати от Херодота, Полибия, Тукидита и Страбона; по-късно той вече въвел термина „българогласни елини“ („еллинес вулгарофони“), за да поддържа теориите си, но било късно — Сливен вече бил станал тесен за него76.
Подсмихнаха се многозначително, само Яни Сотиров се постара да запази самообладание и да отговори сякаш не е разбрал злъчната шега:
— Не допущам господин Минков да приеме. Зает е с личните си дела, пък и в общината играе все по-значима роля…
— Имам едного предвид — обади се междувременно Димитър хаджи Костов. — Казва се Димитър Стефанов и ако го привлечем, един ден ще ни бъде полезен в много отношения. Ще му пиша. Нека да дочакаме, докато се получи отговора му.
75
Намирало се е на ул. „Чайковски“, в близост до ул. „Д. Полянов“. В него най-напред е преподавал споменатият Георги Цукалас, след заминаването на когото е било преустроено в девическо.