— В бъдеще ще търсим и други учители, все по-подготвени и по-подготвени — заяви Чинтулов. — Защото утвърдим ли постигнатото, Централното ще трябва да се превърне в класно… — Неколцина се прекръстиха, сякаш призоваваха бога да протегне закрилната си десница над намеренията на главния учител. — Това е, колеги. Следващата ни среща ще бъде, когато ще се запознаете с програмите за обучението. И изобщо тези наши срещи занапред ще станат регулярни. — Добри Чинтулов все още допущаше много русизми в говора си. — Сега, ако нямате други въпроси…
Когато изпрати колегите си, той постоя замислено до прозореца, после отвори вратата на малкото килерче и от него се показа Иван Силдаров, който премигваше срещу светлината.
— За днес имахме да говорим за времето на Цезарите — каза учителят, докато си наливаше втора чаша чай от самовара. — Слушам те, Иване. И внимавай, човек изобщо не може да мине за образован, нито пък да се бори за място в утвърдено училище, ако не владее този дял от всеобщата история като петте си пръста.
Иван се настани чинно срещу него и заговори уверено.
11.
Най-трудно му беше да се представя пред хората, че наистина е така силен и властен, както му се искаше да бъде. Че беше пръв между общинарите и с най-значително влияние над турската управа — това не само беше вярно, но и околните имаха често, едва ли не ежедневни случаи да го проверят. Ала останеше ли сам със себе си, Йоргаки чорбаджи честно си признаваше, че за много и много неща — за съжаление нерядко големи и решителни — крайните резултати в значителна степен се разминаваха с неговите желания.
Така беше например с благородната принадлежност към елинския род. Йоргаки се числеше към онези първенци на „раята“, които бяха убедени, че поне в границите на Турция следва да има знак на равенство между християнин и елин. И ако някога се стигнеше до отърваване от господството над тези азиатски диваци, трябваше да се възстановят не хилавичките и вечно враждуващи християнски държавици на полуострова, а единната и могъща Византия, наследница на най-великата от културите на всички времена — елинската. Като вярваше всичко това, Йоргаки сам прогласяваше на всеослушание себе си елин. Преди години владееше до съвършенство „елинското“ благородно съскане в говора и — поне в границите на християнската община — действуваше с желязна ръка за смазване на торлашкото упорство да се дърпа чергата към варварската българщина. Не беше сам — в тази борба за възтържествуването на елинизма той бе имал на своя страна такива влиятелни мъже, като хаджи Гендо, Евтим Димитриади, Яни Сотиров, хаджи Никола Феслията и почти целия духовен клир. Бориха се мъжки, като в името на правдата не бяха подбирали средствата в тази борба. И какво излезе? Едно нищо и половина. Неизвестно как (Йоргаки действително не можеше напълно ясно да си го обясни) простата тълпа, беднотията, торлаците взеха връх. Отколе никой от „елините“, вече не съскаше или го правеше само от носталгия в тесния кръг на семейството си. Училището се изплъзна от ръцете им, независимо че докараха и такива светила като Георги Цукалас. В самата община торлаците отдавна вече не бяха случайно промъкнали се единици — както стана преди години с Бяно Абаджи, който „поведе крак“, — а се намножиха и рядко биваше да се преборят за нещо и да не сполучат да го наложат. Какво му оставаше на Йоргаки, боже мой? Как да завърти отново колелото така, че мъдростта и истината да възтържествуват над тези хондрокефали77 торлаци? Че щеше да остане докрай верен на мегалиидеята78, това се разбираше от само себе си. Че щеше да възпита в нейния дух и трите си деца, това също не будеше съмнение. Но беше ли достатъчно? Само толкова ли се полага да е извършил един Йоргаки чорбаджи?
Тези и подобни мисли занимаваха първенеца на Сливенската църковна община в тоя следобед на късното лято, та макар външно да прехвърляше с неистинско спокойствие янтарните зърна на броеницата си, извътре го люшкаха бури, смут и недоволство. Навярно двамата срещу него — Евтим Димитриади и хаджи Никола Феслията — да преживяваха горе-долу същото, защото и техните гласове не бяха се чували от половин час време и единственият шум в метоха беше това меко и равномерно трак-трак, трак-трак на Йоргакевата броеница.
— Ровя се назад — замислено проточи кметът, — чудя се и се питам: кога сторихме грешка, та изпуснахме сапунчето… — „Сапунчето“ в случая означаваше направляването на събитията. — И не намирам отговор.
78
Буквално „великата идея“ (гр.) — политически план от първата половина на ХІХ век за обединяване на християнското население от Балканския полуостров под духовната, а в бъдеще и под политическата власт на гърците.