Никой не поде темата. „Изпускането на сапунчето“ всъщност беше един дълъг и предълъг процес, в корена на който лежеше самият факт, че част от чорбаджиите бяха прегърнали елинизма и с това отвориха пропаст между себе си и народа. А Народът, особено народът на Сливен, съвсем не беше такова стадо от безсловесни и немислящи твари, какъвто си го представяха чорбаджиите. Но това беше стара история, започнала още в поколението преди тези тримата да стигнат на възраст да държат в ръце общината и подчинените й християни от града и каазата.
Долу, откъм подножието на стълбите, се разнесоха стъпки.
— Идва даскал Яни — изпуфтя Евтим. — Бил е на разговор с новия даскал, Добри Чинтулов. Може би той ще ти разясни това за сапунчето, кмете. — Той се засмя студено. — И дали това сапунче не се е овъргаляло така в торлашки пясък, че да може отново да се задържи в ръка.
Евтим Димитров вярно бе познал стъпките — при тях влезе именно Яни Сотиров. Учителят отложи феса от главата си, поздрави и седна на онзи край на миндерлика, който беше най-близо до вратата.
— Ще правим големи работи — каза, безпогрешно долавяйки неизречения им въпрос. — Всички училища преминават на европейската взаимна метода и по единна програма срещу която и „гък“ не можеш да кажеш.
— Няма ли все пак нещичко в нея — попита Никола Феслията, — дето да ни послужи я пред конака, я пред Али ефенди?
Учителят извади от пояса си няколко листа и ги размаха. Никой от тримата чорбаджии не протегна ръка към тях.
— Съставена е извънредно хитро, без никакъв пропуск — отговори Яни Сотиров. — Трябва да му признаем на този московски агентин, че си разбира от работата. Щом дори е предвидил да се изучи песен за здравето на султана… — Той прибра отново листовете. — Единственото хубаво в тази програма е, че даскал Добри Чинтулов не се е вдигнал на джихад срещу най-великата от културите — гръцката. Напротив — предвидил е да се изучава гръцки език, а когато един ден се сдобием и с класно училище…
— И класно училище ли ще правят тия торлаци! — изпъшка хаджи Никола. — Не им ли стига да знаят да си водят тефтерите…
— Един ден в класното училище ще се преподават също класиците, Ксенофонт и Демостен, Страбон… Е, тогава може би самата наука ще покаже на младите люде накъде да се обърнат, ако искат да ги озари слънцето.
— „Тогава може би“… „Тогава може би“… — сприхаво възрази Йоргаки. — А ако не дойде нито „тогава“, нито „може би“? Ще вдигнем ръце и ще се предадем ли?
— Няма защо да се гневиш на даскал Яни — тихо му възрази Евтим. — Малцина са направили за мегалиидея повече от него. И в края на краищата учител е, не господ, че да върши чудеса.
— Тогаз невям ти ще предложиш нещо? — заядливо подметна Йоргаки чорбаджи.
— Няма да предложа, но ще ви посоча очевидното. — Задъхвайки се от усилието, Евтим Димитров свали краката си от миндера. — Школото е тяхно, светата църква обаче е наша. Тъй или иначе църквата е на по-високо от школото и… и може да го направлява.
— Я кажи, я кажи? — попита вече с друг глас кметът.
— Трябва да затегнем управлението на църквата, също и с Одрин да поукрепим връзките си. — Евтим имаше предвид всъщност Одринската митрополия и по-точно — владиката Кирил. И добави, докато се изправяше: — Не може да се брои за повален оня пехливанин, който още държи противника си за пъпа… Е? Няма ли да си тръгваш, Йоргаки? Моята Маламка — в кръга на отчаяните „елини“ той все още наричаше дъщеря си Златина по гръцки Малама — е на раздумка у вас, та да си я прибера.
Тръгнаха си, без да вземат някакво общо решение. Или по-скоро — мълчаливо приеха Евтимовото предложение като своя програма за борба.
В дома на Йоргаки наистина имаше раздумка, обаче не бяха само дъщеря му Стилиянка и Евтимовата Златина, но и Анастасия на Добри Желязков; девойки на почти една възраст, те другаруваха (въпреки ненавистта на Евтим към Фабрикаджията) и се събираха, колчем им се удадеше възможност. Сега седяха една до друга до прозорчето в гостната соба, кискаха се с повод и без повод или със заговорнически изглед си споделяха своите малки тайни.
— Аз вече се примирих, че ще си остана стара мома — полу на шега, полу наистина казваше Стилиянка.
— Хайде де! — изсмя й се Златина. — Таман пък ти — като те виждат, на мъжете захващат да им се заплитат краката.
Не беше съвсем така, но все пак имаше нещо вярно. Разгледани поотделно, Стилиянка нямаше особено правилни черти — лицето й беше малко тясно в челото и по-широко в челюстта и с толкова светли очи, че изглеждаха като стъклени, — но като цяло притежаваше особен чар, който привличаше не само мъжете (както я подиграваше сега Златина), но и жените.