— И зестрата, дето ти бил приготвил чорбаджи Йоргаки — добави Анастасия. — Като говорят за нея, ей такива лиги се проточват от устата на хората…
— Към зестрата върви и името на баща ми — мрачно каза Стилиянка. Не го обичат хората, пък нали знаете: покрай наш Илия, че намразих и свети Илия…
Гостенките не намериха сили да възразят или да обърнат отново нещата на смях — ненавистта на сливенци към Йоргаки беше всеизвестна. И когато смълчаването заплашваше да се превърне в потиснатост, Анастасия, за да спаси разговора, рече неочаквано и за себе си:
— Аз пък получих подарък стихотворение…
Приятелките й се стъписаха за миг — по онова време стихоплетството беше съвсем в пелени, — после я заляха в порой от въпроси.
— Нямам никаква представа от кого може да е — излъга девойката, — просто го намерих подхвърлено до чичеклика на баща ми.
Двете настояха да им го покаже — „щом не знаеш стихотвореца, защо ще го пазиш в тайна от нас?“ — и след известно колебание Анастасия склони и извади от пазвата си едно многократно сгънато листче. Златина го изтръгна от ръцете й и го разгъна. Беше изписано с особен почерк — ниски букви, пък разлети на ширина; личеше, че ръката, която е държала перото, беше опитна и обиграна. Написаното гласеше:
ПЪЛНАТА ЛУНА ЯСНО ГРЕЙ
На Анастасия Д. Желязкова
— Ох, божичко! — възкликна Стилиянка. — Давам си ей това пръстче, не, цялата ръка си давам, само някой да напишеше нещо такова за мене!…
Докато грижливо, сякаш свещенодействувайки, прибираше стихотворението, Анастасия си даде сметка, че Златина някак рязко бе замълчала — също като мида, която е хлопнала черупката си и се е скрила в нея. И докато изобщо не бе имала намерение да показва посветеното й стихотворение, сега изпита огорчение, загдето приятелката и не изразява нито радост, нито неодобрение.
— Какво? — попита я. — На тебе май не ти хареса?
— Хареса ми и още как! — каза Златина, но и лицето, и гласът й останаха затворени. — Помислих нещо, което ме натъжи.
— Знам що е — засмяха се воднистите очи на Стилиянка. — Натъжила се е, защото горе не пише „На Златина Е. Димитрова“, това е!
— Не, не е това — сериозно отговори приятелката й. — Натъжи ме нашата орис, момичета. Рекох си, че ние, каквито сме необразовани нищожества, просто не заслужаваме женихи и годеница, способни да сътворят такива изящни редовце. Колко научихме ние от сестра Теофана? Е, сричаме как да е Наустницата и можем да сметнем, че две и две е четири. А вижте хората как само се изразяват…
— Да пукна, ако Златина не е права — тихо прокле Стилиянка. — Даже тези, малките момиченца, щерките на разните дюгенджии и бакали, които сега учат при Елисава Желева или Зарафина Яндова, един ден ще знаят къде-къде повече от нас, дето уж се имаме за нещо. — После трепна и сложи предупредително пръст на устните си. — Баща ми иде!
Наистина вратата се отвори и в стаята влезе Йоргаки, като водеше със себе си и Евтим Димитров.
— Ето ги нашите лястовички! — каза. И се засмя: — Шушукат ли, шушукат. Трябва да са одумали половината сливенски ергени…
— Минах да те взема — рече Евтим, като се обръщаше към дъщеря си. — Смрачава се вече, не е като за само момиче по сокаците.
— Нали ще минем да оставим Анастасия, тате? Иначе тя няма как да се прибере в Мангърската…
Не беше по вкуса на Евтим Димитров да прави услуга на когото и да било от семейството на Добри Желязков, но поставен натясно, тук нямаше как да откаже. И след малко си тръгна с двете момичета. Йоргаки и дъщеря му ги изпратиха до дворната врата, а като се върнаха, в собата бяха вече Петко и Димитър, братята на Стилиянка, и тъкмо палеха кандидата и лоените лампи79.
— Какво ми се видиш смръщена, Тенинке? — попита бащата; Тенинка беше галеното име на Стилиянка. — Да не са те засегнали нещо твоите дружки? Или някакво неблагополучие да е станало, докато ме е нямало?
79
Тъй като по-нататък в книгата няма да стане дума повече за синовете на Йоргакии чорбаджи, редно е тук да отделим няколко реда за тях.
Йоргаки, в други документи от епохата наречен Георгаки, е историческа личност, играла в общи линии твърде неблаговидна роля чак до Освобождението. Някои говорят за него като за „кмет“, други (напр. З. Стоянов) „чорбаджия, на който нофузът (т.е. влиянието) се почитал и в конака“. За щастие нито едно от трите му деца не са му приличали по разбирания и са оставили спомен на почтени и родолюбиви българи. Специално синовете му са получили добро образование за времето си; Димитър Георгакев Димитров е бил дълги години уважаван учител в Сливен, а брат му д-р Петко Р. Димитров завършил медицина, служил във войската и смъртта му го заварила (1908 г.) като дивизионен лекар.