Бяно обеща, че „ще разясни всичко“, но всъщност твърде старателно заобиколи подробностите, за които не му отърваше да се разчуват. Не каза той за убиването на турчина Джелал, премълча изобщо участието на Георги Трънкин и Никола Аджема, а от възможните имена спомена само едно — главатаря на шайката Коджа Мюстеджеб.
— Коджа Мюстеджеб! — свъсено произнесе хаджи Гендо. — Още не бях захванал да ергенувам, когато Сливен вече беше проплакал от този хаирсъзин. Ама чак да бастиса света църква!…
Поразмислиха общинарите, после Евтим се обади изтежко:
— Обрали са „Свети Никола“ нощес. Сега едва развиделява. — Наистина през прозорчетата на метоха проникваше само сива дрезгава светлина, та бяха запалени всички кандила и няколко вощеници. — Как си узнал, Бяно Абаджи, между среднощ и разсъмване за стореното злодеяние?
Бяно се затрудни. Той ненавиждаше лъжата, пък не му идеше наум как можеше хем да отговори, хем да спести истината. Още се колебаеше, когато гръмотевичният глас на поп Юрдан разтърси отново стаята, та го извади от неудобното положение:
— Какви сте вие бе?! Християни или диви езичници? Говори ви се за едно нечуто и невидяно светотатство, пък вие ще садите на дъното ряпа — кой пръв забелязал обира, как узнал Бяно Абаджи, кой зърнал беззъбата мутра на Коджа Мюстеджеб!… Пфу!
— Прав е да ни хока отец Юрдан — подкрепи го Панайот Минков и с тези думи окончателно избави Бяно от затруднението. — След час, когато се разбере за грабежа, сливенските християни ще ни изправят да отговаряме що сме сторили, за да се повърнат на божия храм окрадените му реликви, а не кой — дали господин Бяно Силдаров, или друг — е съгледал обирниците.
— Какво предлагаш, господин Панайоте? — сметна за необходимо да попита кметът Йоргаки, който сам нямаше още готово предложение.
— За мен нещата се изясниха. Бяно Абаджи съобщи за поруганието на храма, отец Юрдан го потвърди, ако е необходимо, надявам се, ще направи и списък на ограбеното. Като избраници на народа наша висша длъжност е да поемем в ръце нещата оттука нататък. — И Панайот Минков подметна уж невинно, пък със скрита язвителност: — Невям именно на тебе, Йоргаки чорбаджи, най подобава да предложиш план как да действуваме, че да поправим стореното зло и да накажем виновниците.
Йоргаки се обърка — той наистина се усети в онзи капан и в онази безизходица, които Бяно му бе предрекъл в мисълта си. Ала в тази трудна минута той също получи помощ; колкото и да е странно, нему помогна пак поп Юрдан:
— В турска управия аз не вярвам: какъвто е кеседжията, такъв е и кадията — отряза той. — Вярвам аз само в божията правда, както тя е казана в Свещенописанието: око за око, зъб за зъб. Затуй предлагам да съберем няколко решителни момчета и още преди да са се надигнали от постелите си, ние на наш ред да бастисаме Мюстеджеб и хаирсъзите от тайфата му, горе-долу ги знаем кои са. Ще си приберем нашето, ще им теглим по един пердах и…
— А, това не бива! — подскочи хаджи Никола Феслията. — Ние да не сме община на хайдуци бе?
— И ако турската управия, поп Юрдане, може наистина да не си мръдне пръста, за да издири светотатствениците — допълни Кутьо Ганчев, — няма да е така бездейна и равнодушна, когато ще има да се разправя с отмъстители от раята.
— Мисля, че нещата се поизясниха — обади се със звучния си плътен глас Димитър хаджи Костов. Ако не беше гъстата му черна брада, щеше да се види, че се е изчервил под нея. — Знаем за извършеното престъпление, знаем и главатаря на извършителите. Следва да съставим едно пратеничество, което да се яви пред каймакамина и кадията, да поиска справедливост и изтънко да подметне, че ако не я получим от тях, може да пратим прошение чак до Високата порта.
— И в него да се оплачем и от бездействието на тукашните управници — добави с нотка на въодушевление Кутьо Ганчев. — Прав е даскал Димитър, това ще ги накара да си размърдат дирниците.
— Пък и без заплахата не е съвсем сигурно, че ще останат бездейни — произнесе от кьошето Евтим Димитров и с пуфтене понагласи дебелите си баджаци. — Ти, поп Юрдане, каза „беззъбата мутра на Коджа Мюстеджеб“. А кой му извади с керпеден предните зъби?
— „Ал сана диш-хакъ“9, помните ли? — вметна на това място хаджи Гендо.
— Да, кой извади тази приказка? Не беше ли аянът Тахир ага? А кой е кадията Али ефенди? Не е ли внук на същия този Тахир ага? Защо дядото да може да постави на мястото му Коджа Мюстеджеб, а внукът — хем назначен от султана именно за да спазва законността — да не може?
9
„На ти тебе диш-хакъ“ („Зъбен данък“ — данък, събиран от някои беззаконни турски господари, загдето са си изтрили зъбите, когато са яли от безвластните, раята).