— Неблагополучие е целият ми живот, тате — отговори сухо тя и тримата, Йоргаки и синовете, зяпнаха срещу нея.
— Щом и ти се оплакваш… — прихна в смях бащата, но усети, че момичето говори не на шега, та попита сериозно: — От какво се жалваш? Боса и гола ли си тръгнала? Или недохранена?
— Недохранена — отговори тя по същия начин. — В душата недохранена, не в търбуха.
— Не те разбирам добре — каза Йоргаки и личеше, че говореше истината. — За каква душа и за какво недохранване приказваш?
— Оплаквам се от простотията си, тате. Я ме сложи на един кантар, да речем, с даскалица Елисава. Ами че аз по знания не се равнявам и на кутрето й…
Бащата си свали феса и се отпусна на миндерлика. Искаше му се да изглежда спокоен, пък избърса с ръка челото си и така издаде вътрешната си неувереност.
— И за какво ти е повече? — присмя се. — За да си на плата към общината като даскалицата? Или мислиш, че ако Елисава Желева, имаше твоята зестра, пак щеше да си губи времето да тъпче тъпите глави на девойчетата?
— Във всеки случай аз бих заменила цялата си прословута зестра срещу половината ученост на учителката — отряза Стилиянка и излезе от собата.
Йоргаки чорбаджи повторно прекара длан по челото си. Знаеше — осветеният от столетията ред изискваше сега да повика Тенинка и да я напердаши, въпреки че, кажи го, вече се е замомила. Да я напердаши двойно: веднъж за отговора и втори път за излизането. А същевременно се чувствуваше безпомощен и объркан. И съвсем не беше сигурен, че истината не беше на страната на момичето.
„За Тенинка ли си казвах днес, че ще я възпитам да презира хондрокефалите? — попита се внезапно. — Та Елисава Желева, от която тя така се възхищава, не е ли от тях?“
Такива мисли минаха през ума му и съвсем не може да се каже, че от тях душата му се разведри…
12.
Когато се разчу за намерението на Бяно да остави абаджийството и да стане долапчия, целият Сливен ахна. Вярно, приказките му за отслабналите очи и така нататък звучаха убедително, но все пак това беше рядко чудо: някой двадесет и пет години да минава за най-добър в своя занаят и почти пак толкова години да е преизбиран за устабашия на еснафа си, пък в един хубав ден да зареже всичко постигнато — име, навици, натрупан опит — и да се посвети на съвсем, съвсем друг занаят, и то след като петдесетакът вече е чукнал на плещите му. Дивиха се и го одумваха сливналии, от абаджийския еснаф на четири пъти провождаха сладкодумни пратеници да го разубеждават, дори в семейството му, където знаеха и другите негови, скритите подбуди, повечето не споделяха намеренията му (изцяло и безрезервно го подкрепяше само Найден, а Яна, кротичка и послушна, каквато си беше, се съгласяваше безропотно с внезапното му решение, макар да не премълчаваше всичките затруднения, които закъснялото долапчийство щеше да им донесе). Колкото и да е наглед странно, възрадва се и го похвали единствено еснафът на долапчиите — носеше му се славата на пословично честен и прямолинеен човек (припомняха как навремето с желязна ръка бе разчистил бакиите на абаджийския еснаф — стигнаха дотам да го сравняват с Христос, който с бич в ръка разгонил търговците от храма), та се блазнеха от мисълта да го видят помежду си; влагаха може би и малко корист — все друго си е един от занаята да е общинар и с влияние в конака… Каквито и да бяха съображенията им, долапчиите го приеха с отворени обятия и ако изключим синовете му, дадоха най-много за възстановяване на изоставения от тридесет-четиридесет години долап. Бяно и тримата сина извършиха грубата работа (а тя беше много — наложи се две от външните стени да се съборят и иззидат наново, да се препокрие почти целият долап), но по-тънката измайсториха изцяло долапчиите — като се започне от отбиването на барата, та се стигне до чарковете на тепавицата.
Не може да се каже, че с поправянето на долапа се свърши много бързо. Напротив — на тази стъпка Бяно се реши в началото на август и работата захвана още преди Голяма Богородица, а към Димитровден водата все още не бе закипяла в коритото на барата. Протакането би могло да се обясни с доброволците и безплатни помощници — наистина долапчиите от целия Новоселски боаз помагаха, но помагаха все пак като доброволци, ще рече, когато работата при Бяно не пречеше на работата в собствените им долапи. Истината е обаче, че и самият Бяно не бързаше. Изглеждаше странно и невероятно, но той, роденият току под планината, цели петдесет години бе бил само градско чадо, та едва сега я опознаваше. Не е думата за случайните излизания на зияфет с приятели или прекосяването на Балкана по Котленския или Еленския път — с толкова може да се похвали и кой да е от равнината. Друго беше новото — за пръв път той заживяваше с планината, дни и нощи, понякога седмици наред, не се откъсваше нито за час от нея, откриваше и преоткриваше я, като ревнивец дебнеше промените й и постепенно започваше да усеща, че става част от нея и тя — част от него. Имаше например едно плодно дръвче, кацнало съвсем самотно на отсрещния, десния бряг на реката, но не долу в дерето, а на самата гърбица между Новоселския ли Селишкия бояз. Бяно изобщо не полюбопитствува какво беше то, но с истинско умиление следеше промените, които настъпваха с него. Особено когато захладя през октомври и дърветата захванаха да променят окраската си — неговото приятелче там горе посърна, пищната му през лятото зеленина някак си залиня, поопърли се, докато веднъж просто грейна в изумителен златножълт цвят…