На хиляди таквиз малки чудеса ставаше свидетел Бяно, та за пръв път в своя половинвековен живот си позволил кратко безделие или поне намалено напрежение, не пришпорваше възстановяването на долапа. А онези, които му помагаха, схванаха по своему тази липса на припряност — приписваха я те, на пословичния Бянов стремеж всяко нещо да бъде изпипано докрай и разточително му подаряваха цялото си умение и работеха от сърце, с любов.
Когато майсторяха келевото (така на долапчийски се казва голямото водно колело), Бяно преживя ново сътресение, по-силно и от откриването на планината. Работеха си двамата келеваджии, дялкаха си с брадвите — всичко на един долап се дяла с брадва, дори варовиковите камъни на градежа, — Бяно се помайваше наоколо да им чиракува и по едно време някак случайно се позаслуша в песента, която те си тананикаха в такт с ударите на брадвите. Гласът на песента не беше от тези, които помнеше, а думите й… о, думите!… — те не го поразиха, а просто обжариха душата му. Двамата мъже редяха:
— Що е туй, дето пеете? — попита Бяно.
— Знам ли — отговори Йордан Пенеолу, по-младият от двамата, а другият, Никола Хайверя, добави:
— Мющериите, вече карат само тая, Бяно Абаджи, забравиха нашите „Провикнала съ’й Нирандза…“ или „Кирчо на пода седеше…“ Ама почакай, ще ги чуеш и ти, когато разпрегнат туканцък край долапа. Сега тази песен не слиза от устата на сливналии…
— Я почнете отначало — примоли се той.
Изпълниха молбата му. И Бяно им заприглася:
В началото на ноември долапът бе най-сетне готов и на Архангеловден Бяно пожела да го освети. Яна запретна ръкави да приготви трапеза за роднини, близки и волнонаемни помагачи (за тях имаше също дарове — ризи, топчета аба, орехи, стомни вино от новото…). Потърсиха поп Юрдан, но той, владишки наместник, бе хукнал някъде из каазата, та поканиха поп Станчо от църквата „Свети Димитър“. Освети вода свещеникът, поръси и прекади с тамян сградата, чарковете, че и водата в улея, накрая благослови и трапезата и пръв посегна към гозбата.
Бяно приемаше поздравленията и добропожеланията, а в същото време си говореше сам на себе си:
„Какъв ден, боже мой!… Ден, в който се пресичат миналото и бъдещето: людете още ме зоват Абаджи, пък ето ме долапчия. Дали ще сполуча, господи, и в долапа да заслужа хорското признание, както кога бях при стана и ткалото? Или туй ще бъде само да оставиш питомното, за да гониш дивото? — После успя да се откъсне от пряката си лична грижа и хвърли поглед по-нашироко: — Хм, ден, в който се пресичат миналото и бъдещето… Та не е ли цялото ни време кръстопът, в който ден след ден загърбяме по нещо от миналото, за да поемем към бъдещето?…“
Премина гощавката и гостите си тръгнаха, последваха ги Яна и децата с вързопите и празните бъклици и стомни. Бяно остана сам и отиде да приседне до улея, през който щеше да се оттича водата. Душата му просто се опиваше от тишината, която се стелеше наоколо. И се радваше — знаеше, че така ще бъде чак до късна пролет.
80
Всички Чинтулови песни в книгата са представени по сборника Добри Чинтулов. Стани, стани, юнак балкански. Подбор и редакция Никола Табаков, С., БП, 1973, който лично ние приемаме като най-авторитетен по отношение на текст, осъвременен правопис, датировка на стихотворенията и т.н.