Но Бяно се излъга — не беше изтекло и половин час време, когато няколко гласа го стреснаха:
— Хей, има ли човек тука?…
Извърна се. Бяха неколцина селяни, които водеха катъри, натоварени с губери и черги за валяне. Усмихна се, нещо топло облъхна душата му — Пенеолу, Стефан Ахлада и другите долапчии от Барите се бяха погрижили да му проводят първите мющерии, да направят сефтето на долапа му…
— Има, има! — извика в отговор. — Заповядайте, добри люде!
Не мина много и първите губери бяха вече в коритото, а водата, сякаш понесла със себе си мощта на самата планина, ги въртеше, мачкаше, изхвърляше нагоре и пак потапяше, а багрите им бликаха, та чак заслепяваха очите.
И в този миг Бяно се улови, че тъй както се е преизпълнил с радост и надежда, си припява заедно с шума на барата:
Наистина беше време на кръстовище между миналото и бъдещето…
Трета част
Крачка подир крачка
Малък бях, но помня добре, че като притъмняваше и затваряха маазите, дюгените, ханищата, водениците, долапите, къщята — вред, дето имаше живи словесни същества, в Сливен се повтаряха мощните звукове на „Къде си, вярна ти любов народна“ или „Стани, стани, юнак балкански“.
Дохаждат дни, в които момиче хвърля такива погледи. Тежко на оногоз, който попадне под един от тях.
1.
Като затвори отново вратичката на пещта и се изправи, майка му понечи да свърне към воденицата, но нещо в далечината привлече вниманието й, та тя задържа стъпките си и присви очи — в края на ноември здрачевината настъпва рано и не е лесно да проникнеш с поглед през нея. Както седеше до дръвника, Георги видя как лицето й се промени и дочу едно пълно с отвращение: — „Господ да ги убие!“ Надигна се. И ги забеляза в далечината — влачеха се лениво хей там, при завоя на Куруча.
— Какво си мърмориш, мале? — попита Христо, докато майстореше нещо край спряното воденично колело.
— Онези пак се тътрузят насам, — каза мрачно Трънка. — Ето за кого съм месила хлябовете…
Разбраха я — „онези“ бяха неколцината турци-пъдари, наети от конака уж да пазят бахчите надолу по Тунджа, а всъщност да следят за преминаването на хайдушки дружини от Сливенския балкан към Бакаджиците и още по-надолу — към Сакар и Странджа. Те обаче не вършеха нито едното, нито другото: вместо да пазят бахчите и да залагат пусии по пътеките, те поред се разполагаха ту при един, ту при друг от градинарите и воденичарите и тогава половин дузина пилета или цяла овца, заедно с бъклица-две ракия се принасяха в жертва на господарския им апетит. Специално воденицата на баба Трънка Смеденова най-малко веднъж на десет дни „се радваше“ на дотегливото предпочитание на тази разглезена тайфа; първи път те я „почетоха“ през пролетта, точно навреме, за да ометат гергьовското агне на семейството, и оттогава им стана привичка да кондисват тук следобед или привечер и като разгонят закъснелите мливари, да изкарат в ядене и пиене до сутринта. Чрез брат си Бяно Абаджи Трънка се оплака направо на каймакамина и уж получи обещание да не бъде закачана повече от нахалниците, но те продължиха да я „удостояват“ с присъствието си и по нищо не пролича изобщо да им е била направена забележка. Именно тази тайфа пъдари, след като навярно бяха преспали цял ден в някоя колиба надолу по Куруча или Тунджа, идваха за нова гощавка в познатата им воденица.
— Като си нямаме кой да ни опази — злъчно подхвърли майката, докато ситнеше към воденицата, — поне приберете ракията на по-скритичко…
И в този миг Георги усети онзи, „червения бяс“, отново да замъгля очите му — за пръв път от нощта, в която бе обрана църквата.
— Не! — почти извика той. И повтори — вече по-ниско, но с нещо челичено отвъд късата думичка: — Не!
— Що си намислил, бате? — За да го попита, Христо се извърна с цялото си тяло към него. — Да не мислиш?…