Всъщност Георги още не мислеше нищо, той само се чувствуваше излязъл из кожата си, а какво щеше, да последва — сам нямаше представа.
— Няма да ви опазя, мале, а ще ви отърва. — Георги изтръгна брадвата от дръвника и се запъти навън. — От вас искам само две неща: да се правите, че мен все едно ме е нямало тук и каквото и да става, да не си подавате носа извън воденицата.
— Мамо! — изстъпи се напред Христо. — Задръж го, мамо. Стъкло ракия и няколко кокошки не струват колкото един живот…
Всяка майка би трепнала пред тази заплаха. Трънка обаче не беше като другите — тя или беше от особено тесто измесена, или животът й я беше вкоравил като камък.
— Не го спирай — каза сухо, като вдигна ръка. — Нека онези най-сетне запомнят кога са сквернили имота на Пею Смеденов и са грабили внуците на Георги Силдаря. — И рече на другия: — Върви, сине!
Тя забра Христо със себе си и влязоха във воденицата. А Георги, както беше с брадвата в ръка, прехвърли се от другата страна на пътя и се спотаи в бъзака. Не мина много и веселата тайфа познати пъдари — бяха петима души, накачулени от глава до пети с оръжие — приближиха и даже не похлопаха, а с ритник отвориха вратата. От укритието си Георги видя как Юсмен Балабан, главатарят им, се огледа в тъмното, пък отправи нататък беззъбата си усмивка (някога той се бе числил към тайфата на Коджа Мюстеджеб, та бе загубил едновременно с него предните си зъби от керпедена на Тахир ага). Подвикна фъфливо:
— Е, няма как, дърта вещице, ще ни се порадваш и тази вечер. Хайде, не се майте, а слагайте синията!…
Петимата нахлуха във воденицата и затръшнаха вратата зад себе си. След малко прозорчето просветна — неканените гости бяха нахвърляли съчки в огнището. За да не попадне на изненада, Георги изчака около четвърт час, после с котешки стъпки приближи до воденицата и долепи ухо до протката. В този момент един от бабаитите казваше сърдито:
— Ичкията не върви така на голо. Размърдай си задника, дърто, да сготвиш нещо!
— Ние сме на постно, аго — чу Георги как майка му излъга храбро. — Може да не знаеш, ама днес е света Задушница и нам е забранено не само да хапнем блажно, но дори да го досегнем с ръка.
Разнесе се тропот, изохкване — някой бе ударил жената.
— Остави я бре, Нури — разнесе се познатият глас на Юсмен Балабан. — Не сме кьопави, сами ще си изпечем пилетата. Я върви откъсни главите на шест — изхихикване, — по едно на човек и едно за доядка!
Георги изтича крадешком до ъгъла на сградата и притихна. От воденицата излезе човек, хлъцна шумно и провлече преплитащи се крака към курника. Точно до ъгъла той хлъцна повторно… и това беше последният звук, издаден от него през живота му — Георги го халоса с толкова сила, че главата му се разцепи и той безшумно се строполи. Синът на воденичарката се поколеба за миг, после грабна убития за елека и го повлече. В отдалечения край на двора отмести капаците на сухия кладенец и натика жертвата си са главата надолу в него, като преди да го пусне, избърса ръце в дрехите му.
Върна се и зае мястото си до протката точно навреме, за да чуе когато Юсмен пращаше някой си Мустан да провери „къде се мотка тоя Нури, да не би ичкията да го е свалила между пилетата“. Онова, което последва, беше като познатото, имаше само две различия. Мустан не тръгна веднага към курника, а първо се провикна: „Къде си бе, Нури?“ и Георги има̀ находчивостта да отговори тихичко, сякаш гласът му идваше отдалече: „Бурайа гел, бурайа!“81 И втората разлика беше, че преди да натика и Мустан при приятеля му, Георги измъкна един от пищовите му и го мушна в пояса си — както се вижда, „червеният бяс“ може би го заслепяваше, но не го лишаваше напълно от съобразителност.
Когато за трети път застана до воденицата, вътре бе започнала да се прокрадва тревогата. Юсмен Балабан казваше:
— Нещо не е в ред. Трябва да видим какво стана с тези момчета!
А баба Трънка го забаламосваше:
— Станало е то, зер. Напипали са ми току-що изпечените хлябове в пещта, пък до нея комай имаше и един мех с прясно сиренце…
Хитростта й сполучи, но не задълго. Минаха само две-три минути и отвътре се разнесе същото фъфлене, само донякъде по-тревожно:
— Ставайте, аркадашлар! Ставайте да проверим тази работа!
Чу се недоволно сумтене, повали се някакво столче. Георги изтича безшумно до потайното си ъгълче и надникна през тясната цепнатина между стената и сплита лук, провесен там на един гвоздей. Тримата турци се показаха от вратата, но не се пръснаха в различни посоки, а като се посъветваха, тръгнаха вкупом, и то не покрай сградата на воденицата, а напреки през широкия двор, на който мливарите разпрягаха каруците си. У Георги наистина бе останала частица съобразителност, но по-силен от нея се оказа „червеният бяс“ — с неясна псувня на устните и с окървавената брадва в ръка той се хвърли сам срещу тримата. Неочакваността на нападението му и страшният му вид за секунда сковаха тримата бабаити. И това сковаване беше цената на Юсменовия живот — още не беше сварил нито да стори, нито да извика нещо и българинът беше до него. Яростен удар с брадвата и онзи, който допреди малко се зовеше Балабан, буквално бе разделен на две половини. Вторият от пъдарите вече почти бе измъкнал единия от ятаганите си, когато нов удар, този път отстрани, отнесе ръката заедно с половината му гръден кош… Третият, опомнил се достатъчно, не посегна към оръжията си, а като се завъртя на пети, хукна с все сила към града, като огласяше околността с виковете си: „Йардъъъм!… Йардъъъм!…“